Софи Джордан - Огнена светлина

— Той ме мрази в червата си — отбелязва Уил.

— Защо?

Известно време той мълчи, но аз чувствам напрежението му.

— Баща ми и чичовците ми… Те ме фаворизират.

— Защо?

Той въздъхва унило.

— Не искам да говоря за…

— Кажи ми — настоявам аз, решена да разбера причината за конфликта му със Зендър.

— Предполагам, защото съм по-добър в някои неща.

— Какви неща? — питам аз, макар вътрешният ми глас да ми нашепва да спра, да сложа край на тази серия от въпроси, чиито отговори всъщност не искам да знам.

— Аз съм по-добър ловец, Ясинда.

Ръката ми е все още в неговата. Поглеждам надолу към нея. Смаяна съм от това как се е сгушила доверчиво в неговата и усещам пристъп на гадене. Опитвам се да я освободя. Просто защото всичко това ми идва твърде много и не знам как бих могла да го понеса.

Той задържа ръката ми.

— Не искам да те лъжа, Ясинда. Аз съм най-добрият следотърсач в семейството ми. Сякаш съм някак свързан с твоя вид… не мога да го обясня. Това е едно чувство, което ме обзема винаги когато съм близо до…

Кимвам. Сега вече всичко добива смисъл. Начинът, по който реагира онзи ден в коридора — сякаш ме беше почувствал, още преди да ме е видял — потвърждаваше думите му.

— Всичко е наред — промърморвам аз, съзнавайки, че го казвам искрено. Ако това е една от причините да е привлечен към мен, не бих могла да му се сърдя. Не и когато самата аз се нуждая от него като от кислород, за да запазя моето драки живо. — Значи затова си толкова необходим на семейството си.

— Да — той кимва и кестенявата му коса с цвят на мед пада над челото му. — Но никога не съм смятал, че това е правилно. Никога не съм вярвал, че драконите… ъ-ъ, дракитата , са опасни същества, което трябва да бъдат избивани. Както баща ми би искал да мисля. Откакто те видях в планината, престанах да бъда техен следотърсач. Не мога. И няма да го правя.

Усмихвам се и се питам, дали това не е била причината да дойда тук. Заради Уил. Заради мен. И заради моя вид, навсякъде по света.

Най-накрая стигаме до въпроса, който се надявах да подминем. Това е една друга тема, за която не си позволявам да мисля надълго и нашироко, просто защото е твърде мъчителна за мен.

— А колко дълго живеете? — Той отпуска глава на ръба на леглото, наблюдавайки ме. — Вярно ли е… — Казва го толкова спокойно, толкова непринудено, толкова естествено. С него винаги е така. Сякаш не ме пита кога изтича срокът ми на годност. — … че можете да живеете вечно?

— Ние не сме безсмъртни — опитвам се да се засмея. Но не успявам. — Не живеем вечно.

За момент той мълчи. Продължава да ме гледа със същото спокойствие, което някак си не се връзва с пламъчетата, които играят в очите му. Защото той знае. Знае, че макар да не сме безсмъртни, нещата около нашата продължителност на живота бяха сложни.

— Колко дълго живеете?

Навлажнявам устните си.

— За всеки е различно, разбира се…

— Колко дълго?

— Нидия, най-възрастното драки в нашия прайд, е на триста осемдесет и седем години. — За кратко той изглежда поразен, но в следващия момент се овладява и възвръща предишното си самообладание. — Това е много време дори според нашите разбирания — добавям бързо. — Рядко достигаме такава възраст. Средната продължителност на живота ни е по-скоро двеста-триста години.

— Средно — отеква той.

Продължавам да говоря, сякаш мога да го накарам да спре да мисли за това… за пропастта, която думите ми отварят между нас. Не че до този момент си нямахме достатъчно неща, които да ни разделят.

— Ние вярваме, че Нидия е жива единствено благодарение на волята си. Тя е специална за нашия прайд. Ние се нуждаем от нея твърде много и затова тя се държи заради нас. — Усмихвам се, макар мълчанието му да ме измъчва.

— Значи ти няма да започнеш да изглеждаш стара… докога?

Свивам неловко рамене.

— Е, ние никога не изглеждаме… стари. Не и по начина, по който го разбират хората.

— На колко години изглежда тази Нидия?

Прехапвам устни и го лъжа:

— Може би на петдесет и пет. Или шейсет.

Но истината е друга. Тя изглежда по-скоро на четирийсет и няколко и всички други дракита , които съм виждала, са били по-младолики от нея. Ние просто не остаряваме както хората. Майка ми започна да остарява само защото от дълго време потиска своето драки .

— Значи когато стана шейсетгодишен старец с побеляла коса, ти ще изглеждаш…

— По-млада — казвам аз със свито до болка гърло. И не защото той ще изглежда по-стар или по-малко красив, а защото, ако съм с него, ще съм безсилна да направя каквото и да е било. Няма да ми остава нищо друго, освен да гледам как линее, отслабва и в крайна сметка умира.