Софи Джордан - Огнена светлина

Тихо изщракване.

Скърцане по паркет.

Кожата ми настръхва, танцува, трепти от вълнение. Уил! Оставям молива си, надигам се в леглото и започвам трескаво да разресвам косата си.

— Ехо? Мамо? — Убедена съм, че не е майка ми, но питам за всеки случай.

Нищо. Тишина.

— Госпожо Хенеси?

Ставам от леглото, тръгвам към вратата и надниквам във всекидневната. Външната врата е отворена. Отвън струи слънчева светлина, в която танцуват малки прашинки. По-отзад се вижда басейнът, който е толкова яркосин, че неволно премрежвам очи.

— Уил! — осмелявам се да извикам и в гласа ми прозвъняват нотки на надежда.

Тръгвам напред, стрелвайки бърз поглед към празната кухня. В случай че е вътре и приготвя нещо за хапване. Но тя е празна. Спирам се на входната врата и обхождам с поглед района, но и там няма никого.

На лицето ми се изписва разочарование. Уил го няма.

Хлопвам вратата и този път проверявам дали е добре затворена. Кожата ми все още потръпва и искри от енергия. Онази енергия, която чувствам, когато наблизо е Уил. Само че Уил щеше да ми отговори.

Спирам поглед върху вратата и разтривам ръцете си, които са все така настръхнали, въпреки топлината на тялото ми. Макар да не знам дали от това ще има полза, заключвам вратата. Тишината е глуха и тягостна. Не се чува никакъв звук.

Кожата ми е пламнала от жегата. Едно гмурване в басейна би ми помогнало. С ръка върху подгъва на блузата си се обръщам и тръгвам да взема банския си.

И изпищявам.

28

Сподавям вика си, за да не събудя мисис Хенеси.

— Здравей, Ясинда.

Сърцето ми се свива от ужас, когато чувам този глас. Знаех, че този момент най-накрая ще дойде, но това не ме направи по-подготвена за него. Той все пак ми обеща пет седмици. Преглъщам с усилие, знаейки, че ще бъде трудно да го убедя втори път да си тръгне.

Белите ми дробове тлеят. Дихателната ми тръба се разширява и се изпълва с топлина. Готова съм да се защитя. Огънят вътре в мен се усилва, когато си спомням за осакатяването на крилете ми, което ме очаква и на което той иска да ме подложи, след като ме върне обратно.

— Махай се — казвам дрезгаво.

Очите му проблясват и се разширяват, а зениците му се превръщат във вертикални цепнатини.

— Майка ти ти е казала — казва той равнодушно.

— Да! — отсичам. — Каза ми!

— Тя не знае всичко. Не познава мен… нито знае какво чувствам. Никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си и никога не бих позволил някой да те нарани.

Думите му ме изваждат от равновесие. Убедена съм, че това са ЛЪЖИ. Замахвам с ръка, за да го зашлевя през лицето, на което е изписан загрижен израз. Точно по този начин ме гледаше и миналия път, когато ме излъга в очите.

Той хваща ръката ми и стисва силно китката ми.

— Ясинда…

— Не ти вярвам. Ти ми даде думата си. Пет седмици…

— Пет седмици са твърде много време. Не можех да те оставя толкова дълго, без да проверя какво става с теб.

— Защото си лъжец! — заявявам аз. Невъзмутимият израз на лицето му изчезва и емоциите му изплуват. Знае, че не говоря само за петте седмици. Затова поклаща глава и признава почти с нотка на съжаление:

— Може би не ти казах всичко, но това не променя нищо от онова, което ти обещах. Никога не бих те наранил. Искам да се опитам да те предпазя.

— Да се опиташ? — повтарям аз.

Той стисва зъби.

— Мога да го направя. Аз мога да ги спра.

В този момент дръпвам ръката си и той ме пуска. Разтърквам китката си и се взирам в него с ненавист.

— Сега животът ми е тук. — Пръстите ми се изпъват и свиват като хищни нокти, все още съм готова да се боря с него. — Ако ме принудиш да замина, никога няма да ти го простя.

Той си поема дълбоко въздух, при което широките му гърди се повдигат.

— Добре, тогава няма да го правя.

— Значи ще си тръгнеш? И ще ме оставиш на мира? — възкликвам с надежда.

Той поклаща глава.

— Не съм казал това.

— Разбира се, че не — изсумтявам презрително. — Какво тогава имаш предвид? — Обзема ме паника при мисълта, че може да остане и да научи за Уил и семейството му. — Нямаш причина да оставаш тук.

Тъмните му очи проблясват.

— Причината си ти. Мога да ти дам още време. Ти не можеш да се пригодиш към това място. Накрая ще си промениш решението.

— Не, няма!

— Няма да те оставя! — гласът му проехтява като мълния. — Знаеш ли колко непоносимо е да бъда без теб? Ти не си като другите. — Докато говори, ръката му разсича въздуха почти свирепо. Наблюдавам го с широко отворени очи. — Не си като някое добре дресирано кутре, което изпълнява с радост всяка твоя прищявка. Ти имаш огън в себе си. — Той се засмива безрадостно. — Нямам предвид буквално, макар че и това е вярно. У теб има нещо Ясинда. Ти си единственото истинско нещо за мен. Единственото нещо, към което проявявам някакъв интерес. — След това се вторачва в мен и ме оставя без дъх. Имам чувството, че всеки момент ще се протегне и ще ме грабне в прегръдките си.