Софи Джордан - Огнена светлина

— Е, и? Как точно смяташ да ме спреш, Ясинда. Може би ще й се обадиш по телефона?

— Тамра, моля те, ела с мен…

— Какво, и да проваля срещата ти? — Тя прихва. — Не мисля, че ще го направя.

— Уил няма да има нищо против.

— Той може би, не. — Тя вирва нос и издава неприятен гърлен звук. — Но аз със сигурност, да. Живях в сянката ти достатъчно дълго. Зендър ме харесва. А и аз него. — Гласът й тук леко трепва и аз не се хващам на думите й. Ни най-малко. Тя не е хлътнала по Зендър. Прави всичко, което е нужно, за да се приспособи, и ако междувременно успее да ме вбеси, това за нея е само един допълнителен бонус. — Просто си върви и ме остави на мира. — Тя ми обръща гръб и се връща при компанията си.

— Ясинда? — Уил се приближава към мен в тъмното.

Разтреперана, аз се отпускам в прегръдките му.

Той погалва лицето ми, отмята кичур коса зад ухото ми и ме притиска до себе си.

— Добре ли си? Искаш ли да си вървим?

Да си вървим? И да изоставя Тамра? Ледени тръпки полазват тялото ми.

Поемам си въздух и казвам до гърдите му.

— Не мога да я оставя тук със…

— Зендър — довършва той мрачно.

Кимвам. След всичко, което Уил ми разказа за братовчед си, съм сигурна, че той ще използва Тамра. И ще я нарани. Не може да стори нищо на мен или на Уил, но на нея може. Ако смята, че крия нещо или че съм енкрос , би могъл да предположи, че Тамра също има някаква тайна. И в състоянието, в което се намира, тя ще стане лесна плячка за него. Защото ми е толкова ядосана и толкова сърдита заради живота, който бе принудена да води.

— Не можеш ли да я накараш да дойде с нас?

— Тя ми е направо бясна — прошепвам аз и леко се задавям.

— О, Ясинда. — Той отдръпва лицето ми от гърдите си, опира чело до моето и ме целува със сухите си хладни устни. — Не трябва да се измъчваш заради това. Ти просто не можеш да промениш онова, което си.

Кимвам, но все още съм разколебана.

Истината е, че така и не се опитах да бъда онова, което мама и Тамра искат. Борих се с тях и със себе си през цялото време. Бях се вкопчила в своето драки , въпреки че щеше да бъде много по-безопасно за всички ни, ако просто го бях оставила да умре. Дори останах тук, след като Касиан ме намери. Може би наистина съм егоистка.

И сега, както и да се самозалъгвам, единствената причина, поради която съм тук, е Уил. Той е като наркотик, от който не мога да се откажа. И това отново ме прави егоистка.

Той ме целува отново и аз си позволявам да се отдам на опияняващото усещане. Целувката ни става още по-пламенна. Щастлива съм да забравя къде се намирам.

Колкото и налудничаво да звучи, Уил е моето спасение. Той е онзи, който знае всичко за мен. И въпреки това ме харесва. Обича ме. Разбира ме. И не се опитва да ме промени. Той е единственият, за когото мога да кажа това.

Отдръпвам се назад, за да го погледна, плъзвайки ръце по раменете му. Дъхът ни се слива. Забързан и трескав. Очите му блестят като малки златни факли в нощта. Пръстите ми се вкопчват в блузата му. Устните ни се докосват отново. Веднъж. Два пъти. Наслаждаваме се на вкуса си един на друг.

Изведнъж устните му се променят. Стават хладни. Ледени. С ням ужас осъзнавам, че причината е у мен. Той не е студен. Моята температура се е покачила. Кожата ми искри. Толкова е гореща, че свисти като капки вода, които падат върху нагорещена печка.

Бумтящият ритъм на музиката заглъхва. Гласовете и смехът заглъхват, докато жаравата се разгаря у мен и се издига нагоре като виещ се огнен език.

Въздъхвам. Твърде късно усещам парата, която се процежда през устните ми.

Уил трепва и рязко се дръпва назад.

— Ясинда…

Преди да успея да се откъсна от него и да се овладея, така че да не изпепеля любимия си, зад мен прозвънтява нечий глас, който ме връща в реалността. Тлеенето в белите ми дробове утихва. Отдръпвам ръцете си от Уил и бавно се обръщам.

— Значи затова искаш да останеш тук?

Миг по-късно погледът ми се спира на Касиан — висок, тъмен силует, изплувал от нощта. Косата му докосва широките му рамене, докато върви.

— Така ли спазваш обещанието си? — просъсквам аз.

Уил се привежда леко и ме дръпва до себе си, готов да ме защити.

Касиан! Всяка моя частица трепти от ярост и гняв.

Той дори не поглежда към мен. Сякаш дори не ме забелязва. Взира се в Уил със злобна усмивка на лицето.

— Не я докосвай…

— Касиан, недей! — Замълчавам рязко и примигвам, съжалявайки, че съм произнесла името му гласно.

Сега Уил знае.

Той поглежда към мен. Един нерв до окото му леко трепва.