Софи Джордан - Огнена светлина

Знам, че не е Касиан. Той не би паднал.

Ръцете ми се свиват в изтръпнали, безчувствени юмруци. Обръщам се. Усещам как сърцето ми спира да бие. Болка. Страдание. Толкова непоносимо, че дори не мога да дишам. Сълзи се стичат бавно по страните ми.

Тамра поклаща глава, отказвайки да повярва на очите си, които са диви и безумни, почти като тези на Уил, миг преди да изчезне в пропастта.

Успявам да си поема дъх. От устните ми излиза струя въздух — горещ, плътен дим. И в следващия момент осъзнавам какво става — ужасеното изражение на Тамра; пребледнялото лице на Зендър; очите му, които са тъмни като обкръжаващата ни нощ. Черни като мастило. Подобни на бездънни блата. Той ме наблюдава. Вижда дима, който излиза от устата ми.

Но в този момент не ме е грижа. Което може би е глупаво. Но съм безсилна да направя каквото и да е било. И Тамра го знае. Тя се втурва към мен с протегната ръка, сякаш може да спре огъня. Да спре мен.

— Ясинда, не!

Случва се мигновено. Преди да се осъзная, крайниците ми заемат позиция. Издължават се и се приготвят за полет. Хрущялите на носа ми се издават напред, вибрирайки. Късите ръкави на блузата ми се изхлузват от ръцете ми и падат на земята, изшумолявайки. Крилата ми се отварят и изплющяват зад мен. Вдигам острото си като бръснач лице и леко приклякам. Изпъвам ръце. Кожата ми проблясва като огнена, когато скачам във въздуха.

След това се спускам в тъмнината към Уил с разперени криле.

Инстинктите ми влизат в действие и зрението ми се приспособява към мрака. Усещам над себе си топъл полъх, докато се рея в нощта. Нося се във вятъра, без да мисля за неговата нематериалност, усещайки как сухият въздух прониква около кожата ми като електричество.

Вкусът на страха в устата ми е кисел и метален. Но не за себе си се страхувам. Дори не мисля за онова, което сторих. Една-единствена дума отеква в ума ми. Едно име. Уил.

По-късно ще мисля за последствията от това, че се преобразих пред Зендър. Не сега. Все още не. Ще го направя, след като открия Уил. Жив. И после, заедно, ще намерим изход от положението.

Стигам дъното на пропастта и кацвам, но не виждам нищо. От Уил няма и следа. Оттласквам се отново от земята. Някъде високо от върха на Голямата скала ехти музика. Бавно оглеждам кактусите и шубраците наоколо, размахвайки криле в топлия, сух въздух. Уил трябва да е някъде наблизо!

Защото не може да лети. За разлика от Касиан. Поглеждам през рамо. Той също е наблизо. Дебне. Наблюдава. Увиснал във въздуха. И едва ли е доволен от това, че се преобразих пред чужди очи. При това, за да спася човек. И то човек, когото ме видя да целувам.

— Ясинда! — чувам гласа на Уил.

Сърцето ми подскача от вълнение. Проследявам звука и го виждам вкопчен в една издатина. Мускулите му са опънати до скъсване и треперят от напрежение.

Половината му лице е окървавено. Дясната му вежда е разцепена и от нея струи кръв, която се стича в окото му, самото то подуто и затворено. Не знам дали от удар на Касиан, или от падането.

Приближавам се към него и в този момент забелязвам, че нещо не е наред.

Здравото му око се разширява, когато ме съглежда.

— Ясинда! — просъска той. Кипящ от гняв. Към мен? — Какво правиш, по дяволите?

Вторачила съм се в кръвта, която покрива лицето му. Кръвта, която капе от веждата му. Кръв с лилав оттенък.

Ридание засяда в гърлото ми.

— Ти имаш драконова кръв! — извиквам и после си спомням, че той не може да разбере гърлените звуци, които издавам. Протягам ръка към лицето му и когато я отдръпвам, червено-златните ми, блестящи пръсти са обагрени с кръвта му. Показвам му да я види.

Вкопчен в ръба на скалата, борейки се за живота си, той поглежда ръката ми и изругава.

— Ясинда, съжалявам! Исках да ти кажа! — Развълнуван, Уил не успява да се задържи и полита надолу.

Спускам се след него, пикирам и го хващам, изпъшквайки.

Тялото му е тежко, неподатливо. Правя всичко по силите си, за да не пропаднем и двамата надолу. От усилието между зъбите ми свисти горещ въздух.

Размахвам ожесточено криле, докато се снишаваме бавно надолу. Огънят в мен се надига, прогаряйки мускулите на гърба ми. И през цялото време мисля за едно-единствено нещо: Той има драконова кръв.

Когато стигаме земята, аз го оглеждам, прокарвам ръце по тялото му, проверявайки за сериозни наранявания, въпреки че ми се иска сама да го нараня.

Той ме поглъща с поглед. Усмихва се тъжно и вдига ръка към лицето ми.

— Ти си точно такава, каквато те помня.