Софи Джордан: Огнена светлина

Това не остава незабелязано и за Уил. Той се отскубва от мен и се спуска, олюлявайки се и накуцвайки, към Касиан.

— Тя не е твоя собственост — прошепва Уил мрачно.

Тогава Касиан вижда онова, което аз вече знам. Лилавата кръв по лицето на Уил, която капе като мастило от писалка. Вглежда се в нея. Разбира, че в Уил има нещо необикновено. Сдържам дъха си, надявайки се да не реагира…

Но в следващия миг, надавайки рев, Касиан се устремява към Уил. Скачам между двамата точно преди да се сблъскат, опряла ръка до гърдите им, усещайки как сърцата им бият диво под дланите ми.

— Спрете! И двамата! Касиан, недей!

Уил сграбчва ръката ми и я притиска силно до сърцето си, гледайки ме настойчиво. Примигвам и извръщам поглед от лицето му, защото не издържам на гледката на всичката тази лилава кръв… доказателство за живота, който баща му е отнел заради него.

От гърдите на Касиан се надига ръмжене. Вдигам предупредително пръст, сякаш това може да го спре да разкъса Уил на парчета. После чувам някой да извиква името ми. И това на Уил. Гласовете се приближават.

Уил поглежда в посоката, от която идват, видимо разтревожен.

— Видяха ли те в този вид? — Здравото му око е приковано върху мен, блестящо и оцъклено. — Зендър видя ли те?

— Разбира се! — просъсква Тамра, чието лице е неестествено бледо. — Направи го, за да те спаси!

Уил все още се взира в мен, търсейки потвърждение за думите й. Кимвам веднъж, движението е рязко и конвулсивно.

Цялото му тяло се отпуска, желанието за борба си е отишло. Той навежда глава и прокарва ръце през косата си.

— Ясинда — изрича името ми тихо, тъжно и покрусено, когато най-накрая разбира.

Ако остана тук, съм мъртва. И двамата знаем, че нямам избор. Трябва да си тръгна.

Стъпките се приближават към нас. Забързани. Отдръпвам се от Уил и заставам до Касиан.

— Ясинда! — Гласът на Уил сега е глух, задавен от вълнение. Той изглежда готов да ме грабне отново в прегръдките си и част от мен жадува точно за това, въпреки всичко.

Взирам се в очите му, внушавайки му онова, което не смея да изрека пред Касиан. Обичам те. Въпреки че не би трябвало. Въпреки че във вените ти тече открадната драконова кръв.

Касиан не трябва да научава това. Касиан би го убил заради това. И е само на крачка от това да посегне на живота му.

Уил разбира. Виждам го в очите му. Болката му. Същата, която изпитвам и аз.

Без да отклонявам поглед от него, поклащам глава, съжалявайки горчиво за шанса, който пропуснахме. Шансът, който може би никога не сме имали. Но не и за това, че го спасих. Бих го сторила отново, на каквато и да е цена.

Оставям Касиан и се спускам към Уил. Не ме е грижа, че това става пред погледа на Касиан. Заговарям близо до устните му на моя език:

— Обичам те. — Копнея да го целуна, да притисна пламтящите си устни до неговите, но не посмявам да го направя.

Той се сковава до мен, върху нараненото му лице е изписана болка. Сетне взима лицето ми в двете си ръце и ме задържа.

— Не всичко е свършило. Това не е краят, Ясинда. Очите му са широко отворени и проблясват мрачно. — Ще те намеря. Ще видиш. И ние отново ще бъдем заедно.

— Да тръгваме — извиква Тамра.

Очите ми горят, парят. И колкото и да е невъзможно, аз искам това да е истина. Макар че не трябва. Защото не може да е истина. Той не може да ме последва. И ако все пак го стори, ще умре.

Поклащам отрицателно глава, но жестът ми не е достатъчно убедителен. Пръстите му се притискат още по-силно в изострените ми страни.

— Не се съмнявай в това. Ще те открия!

— Ясинда! — изръмжава Касиан. — Те идват!

Откъсвам се от него и болката в гърдите ми е толкова силна, толкова остра и мъчителна, че не успявам да си поема дъх. Ръцете на Уил се плъзват покрай лицето ми.

Касиан е вече над мен, държейки Тамра в ръцете си. Взирам се в Уил възможно най-дълго, задържайки погледа му, докато се издигам в ефирната нощ. И продължавам да гледам надолу към него, докато силуетът му става почти неразличим. За да изчезне накрая напълно.

Изминали сме няколко километра, когато Касиан започва да се спуска бавно надолу към кола, която е паркирал на някакъв забравен път.

Преобразяването му в човешки облик отнема само миг.

Опитвам се да направя същото, опирайки ръката си на колата. Но на мен ми е нужно повече време, защото съм твърде разстроена. Съкрушена. Затварям очи и се съсредоточавам. Представям си себе си в човешки образ. Най-накрая усещам как крилата ми се прибират. Изпъшквам от усилието.