Софи Джордан - Огнена светлина

Огънят в мен стихва, после отварям очи и срещам гневния поглед на Тамра.

— Как можа? — Тя трепери. Толкова е бледа, че се страхувам да не припадне. Никога не съм я виждала такава и сърцето ми се свива от чувство на вина. Заради всичко, на което я подложих…

— Качвайте се. И двете — изръмжава Касиан, после отваря вратата на колата и взима ключовете от мястото, където ги е пъхнал между тавана и сенника.

Тамра сяда отзад.

Аз не помръдвам. Стоя неподвижно близо до предната врата, потръпвам в пустинната нощ, останала без дрехи, които сега лежат разкъсани някъде сред пустошта.

Касиан пъхва ключа в стартера с голямата си ръка. Поглежда ме.

— Ясинда — казва той, сякаш говори на дете. И аз го ненавиждам. Наистина го ненавиждам. — Качвай се в колата. Да тръгваме.

— Ти направи това!

Той завърта нагоре очи.

— Не беше умишлено. Но се радвам, че развалих твоя малък романс с този… убиец? О, да, в това можеш да си сигурна. — Аз поклащам глава, виждайки го как кимва ожесточено, при което лицето му изглежда като изсечено в глухия полумрак. — Какъв е той? Ловец? — Гласът му като че ли се забива в ума ми. — И как е станало така, че в него тече кръвта на нашия вид, Ясинда? Как?

— Уил не е убиец — Това е нещо, което знам дълбоко в душата си. Защото познавам Уил. — Той… не е такъв. — И това е единственото, което мога да кажа в негова защита. Защото не мога да отрека истината. Уил е ловец. И дори нещо много повече от това.

— Убиец? — обажда се Тамра пискливо от задната седалка. — За кого говориш?

— Той е касапин — отсича Касиан.

Искам да го ударя. Да го нараня. За да почувства онова, което чувствам и аз. Към белите ми дробове се надига огън. Страхувайки се от самата себе си, отстъпвам назад.

— Ти не разбираш — казвам.

Очите му блестят в лилаво, а зениците му са свити и подобни на цепнатини.

— Качвай се в колата. Не можеш да останеш тук. Не и след тази нощ.

Потушавам пламъците, които се изкачват към гърлото ми. Кимвам. Просто нямам друг избор.

— Знам това. — Заобикалям колата отпред и промърморвам: — Побързай. Трябва да вземем майка ми.

— Защо?

Спирам за момент и го поглеждам през зацапаното предно стъкло, преди да се кача в колата.

— Защото могат да я убият заради мен.

— Кой? Зендър? — пита Тамра от задната седалка. — И защо да я убива? Само защото е видял Ясинда да се преобразява? Той не знае какво е видял, не може да го проумее.

Касиан не обръща внимание на сестра ми. И съм му благодарна за това. Сега не е моментът да й обяснявам кой е Уил и семейството му.

— Ти си единственото нещо, което ме интересува — отвръща Касиан с равен глас. — Да те върна у дома. Тамра също е добре дошла…

— О, много благодаря — промърморва тя.

— Но майка ти е тази, която те отведе. И затова е нежелана в прайда.

— Или ще вземеш майка ми, или не отивам никъде — заплашвам аз, свивайки ръце в юмруци до тялото си.

— Добре. Но тя няма да бъде посрещната с отворени обятия… И освен това самата тя не иска вече да бъде част от прайда — напомня ми той. Сякаш бих могла да забравя този факт.

— Нито пък аз. — Тамра удря с юмрук по седалката на Касиан.

Касиан я поглежда за миг, безучастно и равнодушно. И в този момент той изобщо не прилича на момчето, което стоеше с мен в къщата край басейна. Добротата и загрижеността, които зърнах в него тогава, отсъстват напълно. Този Касиан като че ли е лишен от сърце.

Отварям уста, за да го обсипя с думи. Да му кажа, че майка ми и сестра ми винаги биха избрали да дойдат с мен. Защото това е моята майка. И моята сестра. И ние винаги ще бъдем заедно.

Но не казвам нищо. Защото не знам дали това е вярно. Защото истината, колкото и да не ми харесва, ме удря в лицето. От известно време аз ги бях изключила напълно от ума си. И може би просто не ги заслужавам.

Те трябва да научат всичко. От самото начало. Най-накрая. Извръщам се към Тамра.

— Независимо дали ти и мама искате да дойдете с мен или не, вие не можете да останете повече тук. Не и след онова, което се случи.

Тя се взира в мен и пепелявото й лице започва да ме притеснява вече сериозно.

— Е, всичко май се нареди идеално за теб. Ти получи онова, което искаше още от самото начало.

Да се разделя с Уил? Всъщност не.

— Нека не се караме сега, Тамра. Истината е, че вие също трябва да бягате! — Заради мен. Заради онова, което сторих. Остава единствено въпросът: Ще ме намразят ли заради това по-късно? Ще ме изоставят ли, когато след време заминат отново, за да започнат някъде другаде на чисто сред хората? Или майка ми отново ще пожертва живота си? И този на Тамра? Заради мен? Аз не очаквам това от тях? И няма да ги обвинявам, ако поемат в друга посока, различна от моята.