Софи Джордан - Огнена светлина

Сега Уил и хората му ни превъзхождат.

Неволно потръпвам. Ужасно е да гледам на нас двамата като на нещо отделно. Аз срещу него. Обзема ме студен ужас при мисълта, че винаги ще бъде така.

— Зендър ме ненавижда. — Той свива рамене, сякаш това е нещо нормално.

Умът ми отказва да разбере това. Въпреки всичко, което мама направи, въпреки напрегнатите ми отношения с Тамра, моето семейство никога не би ме наранило умишлено. Връзката помежду ни е прекалено дълбока.

Уил ме поглежда и постепенно отпуска натиска си върху педала на газта.

— Сигурна ли си, че искаш да отбия? Той ще те похити при първа възможност. Ако не за друго, за да ме провокира.

Скръствам ръце и вирвам брадичка.

— Той не може да ме открадне. Аз не съм някаква играчка, заради която две момчета да се карат. Отбий.

И въпреки това под лъжичката ми се вмъква едно тревожно усещане, което остава там като навита змия.

Защото страхът, който изпитвам, когато Зендър е наблизо, сега вече е оправдан. И се е превърнал в нещо повече от смътно чувство. Мъчителен ужас свива сърцето ми, докато намаляваме скоростта. Ако Зендър някога разбере истината за мен, ще направи всичко възможно, за да ме унищожи, не само заради това, което съм, но и за да нарани Уил. Този безспорен факт бавно и постепенно достига до ума ми и вледенява гърдите ми.

Спираме на паркинга на една закусвалня. Във въздуха се носи миризмата на мазен бекон. Паркираме по-назад, далеч от спрелите близо до входа коли.

Голям джип четири по четири спира до нас. Прозорците се смъкват и аз поглеждам към Уил. Зендър и Ангъс са на предните седалки и се усмихват изкуствено. Непринудено и приветливо, от което ме побиват тръпки.

— Хей, минахме покрай вас — извиква Зендър. — Баща ти каза, че си излязъл.

— Да — Уил стисва ръката ми. — Имам планове.

— Виждам това. — Зендър кимва, приковавайки поглед върху мен. — Тръгнали сме към Голямата скала. Искате ли да дойдете?

— Плановете ни са други.

Плътните устни на Зендър се извиват в усмивка.

— О, значи вече са те вързали, както виждам.

Наистина го ненавиждам.

— Млъквай — отвръща Уил и вече посяга към скоростния лост, когато забелязвам някакво движение зад гърба на братовчеда му. Една ръка се появява отзад и се подпира на облегалката на Зендър.

— Чакай, спри — просъсквам аз.

Главата на Тамра надниква от задната седалка.

— Тамра? — извиквам аз, в този момент почти от скута на Уил.

Тя ходи със Зендър! Значи това е момчето, за което говореше… Новото момче! Нищо чудно, че беше против да излизам с Уил тази вечер. Досещала се е, че има възможност да се засечем. Стомахът ми се свива, когато осъзнавам, че можех да спра това, ако не бях отстранена от училище. Ако се бях интересувала повече от нея. Ако бях проявявала повече загриженост към сестра си. Ако просто й бях казала истината, тя щеше да разбере опасността, на която се излага. Пръстите ми стисват ръката на Уил.

Тамра ми се усмихва и в очите й проблясват дяволити пламъчета. На всичко отгоре тя намира нещо забавно в това. Знае много добре, че няма да ми е приятно да я видя, че се мотае с тези момчета.

— Хей, Ясинда, значи все пак си намерила начин да се измъкнеш днес.

Поглеждам към Уил, надявайки се да разбере какво искам да му кажа: Не мога да оставя Тамра с тях.

— Сигурна ли си? — прошепва той, навеждайки се по-близо към мен.

Кимвам и изговарям думата само с устни:

— Да.

Той въздъхва с разбиране.

— Добре — извиква мрачно, обръщайки се отново към братовчедите си. — Ще дойдем с вас за малко.

Зендър се усмихва самодоволно и съм сигурна, че това не е случайно. Той знае много добре какво прави. Използва сестра ми като примамка. И по някаква причина иска аз и Уил да ги придружим до Голямата скала.

30

Още няколко коли спират в подножието на Голямата скала почти едновременно с нас. От тях слизат хора. Неясни фигури на фона на тъмносивата нощ. Затръшват се врати. Оглеждам се за Тамра с надеждата, че ще успея да я дръпна настрани и да й разкажа всичко. На всяка цена трябва да я накарам да тръгне с мен и Уил.

Някои от хората държат електрически фенери, осветявайки пътя си към Голямата скала. Зървам пламтящата й коса, която дори и в тъмното не губи цвета си. Тя ме избягва, движейки се плътно с групата си, докато се изкачваме, без да погледне нито веднъж към мен.

— Хей, добре ли си? — казва Уил близо до ухото ми.

— Какво е това място? — промърморвам аз.

— Хората просто идват тук да се позабавляват.