Софи Джордан - Огнена светлина

За нищо на света не трябва да забравям това. Никога. Дори да не смятам, че той е заплаха за мен, те винаги ще бъдат!

Очите му помръкват. Отдръпва се назад и пуска ръката ми.

— Виждам, че някой те е запознал с мен и семейството ми.

— Ти си този, който ми каза да стоя далече от тях. И така просто провокира любопитството ми. И освен това чух някои неща. — Е добре, най-вече от Катрин.

Той бавно кимва.

— Да, казах го. И наистина е така. — Въздъхвайки, Уил прокарва пръсти през косата си. — И по тази логика, предполагам, би трябвало да стоиш далече и от мен. Редно е да кажа именно това. — Той отпуска главата си назад и затваря очи, изражението му е напрегнато и угнетено. Отново искам да го докосна, да го погаля по лицето и да облекча онова, което го измъчва.

Думите му отекват в ума ми. Би трябвало да стоиш далече от мен. Това е нещо, което вече знам, и с което очевидно не се справям особено добре, имайки предвид, че седя на предната седалка в колата му. Бих искала да мога да му се противопоставя. Иска ми се да не усещах това постоянно притегляне към него. Иска ми се моето драки да не се съживяваше, когато съм близо до него. Плъзвам лявата ръка под бедрото си, задържайки я там като в капан.

— Ти си този, който ме преследваше — напомням му аз и трепвам. Освобождавам ръката си, за да потъркам мястото върху бедрото ми, което все още гори и пулсира от докосването му.

— Права си. — Отваряйки очи, той включва колата на скорост и се отдалечава от бордюра. След няколко завоя осъзнавам, че ме кара у дома. Отчаянието, което ме пронизва, когато осъзнавам това, ме кара бързо да попитам:

— Защо дойде при мен тази вечер? — По средата на нощта?

Кокалчетата на пръстите му побеляват там, където стиска волана.

— Не очаквах да те видя навън, но…

— Да? — подканям го да продължи.

Той спира рязко пред дома ми. Изгася фаровете. Завърта се на седалката с лице към мен. Навеждайки се напред, обляга едната си ръка на гърба на седалката, почти докосвайки рамото ми.

Изражението му е неразгадаемо. Очите му изглеждат странно с неговите пулсиращи зеници.

— Ти не си като другите момичета. Ти си специална.

Опияняваща топлина залива страните ми. Неговото признание ме прави щастлива. Радвам се, че съм уникална за него така, както и той е за мен. В предишния си дом се чувствах единствено сигурна, защитена и почитана. Дори и Касиан като че ли ме харесваше не толкова заради самата мен, а заради мястото ми в прайда.

Във всеки миг, който прекарвам с Уил, се чувствам незащитена и изложена на риск. Опасностите дебнат наблизо, осезаеми като гъстите мъгли, сред които някога живеех. И въпреки това не мога да се наситя на това усещане. Не мога да утоля копнежа си по него. По близостта му. Това е като наркотик, от който се нуждаеш, за да оцелееш, за да преживееш деня. Пристрастеност. Силна и поглъщаща емоция.

— Опитах се да отхвърля това чувство — продължава той. — Но то е винаги там, взира се в мен всеки път, когато те видя. Ако беше като другите момичета… — Уил се изсмива дрезгаво. — Ако беше като другите момичета, сега дори нямаше да съм тук.

Изведнъж се размърдвам неспокойно на седалката, свивам пръсти около коленете си. Нямаше да е също тук и ако знаеше истината. Коя съм, каква съм аз!

Навлажнявам устните си.

— Аз не съм това, което си мислиш…

Близо съм. Твърде близо. До това да му призная истината.

— Помислих си, че може би… — Той се спира и поклаща глава.

— Какво? — едва разпознавам гласа си, толкова е пресипнал и напрегнат. Ударите на сърцето ми са оглушителни. В гърдите ми трепва едно непонятно чувство на надежда, каквото не съм изпитвала никога преди.

— Няма значение. Глупаво е — Гласът му се снишава дрезгав и почти недоловим. — Просто забрави, че съм идвал. — Промърморва нещо толкова тихо, че не успявам да го чуя, но мисля, че е ругатня. — Няма как да се получи. Не и с моето семейство. Те са… различни.

— Какво му е на семейството ти? — питам, макар вече да знам. Или поне знам какво не му е наред според мен. Основанията на Уил може да са различни.

Устните му се свиват и му придават почти жесток израз. Израз на ловец, какъвто не искам да бъде.

— Нека просто да кажем, че не се разбираме.

Опитвам се да гледам невинно.

— Баща ти…

— Той не е от онези бащи, с които можеш да играеш футбол в задния двор. Веднага щом завърша, се махам.

Изведнъж ми става по-леко. Това доказва, че той не е като тях. Не е ловец, не е убиец. Опитвам се да не изглеждам твърде щастлива. Да скрия истинските си чувства.