Софи Джордан - Огнена светлина

Нямам избор. Нито време за губене. Просто трябва да го направя. Изругавам и продължавам.

Без да му мисля повече, стигам до прага и чукам на голямата двойна врата. Звукът отеква, сякаш идва от голяма пещера или пропаст, която се намира от другата страна. Докато чакам, ми хрумва, че е трябвало да облека нещо по-различно вместо шортите на райета и потника, с които съм в момента. Хванала съм си косата, която виси на гърба ми почти като конска опашка. Не съм в най-добрия си вид. Когато вратата започва да се отваря, отново ме обзема онова усещане и аз знам, че Уил е зад нея, още преди да го видя.

Той дори не прави опит да изглежда щастлив, че ме вижда. И почудата му не е толкова необяснима, като се има предвид как избягах вчера от колата му.

— Ясинда! Какво правиш тук?

Прибягвам до неговото обяснение от предишната вечер:

— Реших да видя къде живееш. Нали разбираш? Просто за всеки случай.

Той не се засмива, дори не се усмихва на шегата ми. Вместо това поглежда неспокойно през рамо. Мога да съм благодарна, че поне не би тревога, че на прага на къщата им стои дракон. Очевидно не беше разгледал блузата си отблизо.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Уил? Кой е тук? — Вратата се отваря по-широко. Мъж със същите светлокафяви очи като на Уил застава до него. Но приликата помежду им свършва с очите. Не толкова висок, колкото Уил, той е жилав и видимо прекарва доста време във фитнес салоните, тренирайки тялото си.

— О, здравей. — За разлика от Уил, мъжът се усмихва непринудено, но формално. Сякаш това е някаква отработена мимика, лишена от всякакъв смисъл.

— Татко, това е Ясинда. От училище.

— Ясинда — казва той сърдечно, протягайки ръка към мен. Аз я поемам. Здрависвам се със самия дявол, гледам го в очите, усещам допира му и осъзнавам, че той няма нищо общо с Уил. Този ловец никога не би оставил едно драки да избяга.

— Мистър Рътлидж — успявам да кажа с нормален глас. — Приятно ми е да се запознаем.

Ръката му обгръща изтръпналата ми длан.

— На мен също. Уил не води често приятелите си тук.

— Татко — казва Уил напрегнато.

Мистър Рътлидж пуска ръката ми и потупва Уил по гърба.

— Добре, няма да ви притеснявам повече. — Той отново извръща глава към мен, изражението му е някак алчно, докато ме оглежда с очевидно одобрение. — Ясинда, присъедини се към нас. Правим барбекю на задната тераса.

— Татко, не мисля…

— С удоволствие — лъжа аз. Да обядвам с бащата на Уил е почти толкова приятно, колкото и ходенето на зъболекар, но това е единственият начин да проникна в дома им. Правя го не само за себе си, а също и за Тамра, за мама, за прайда и за всички дракита по света… Ако блузата с кръвта ми остане в тази къща, това излага всички ни на риск.

Мистър Рътлидж ми махва с ръка да вляза. Минавам покрай Уил и прекрачвам прага на къщата, която се оказва необикновено студена.

— Обичаш ли гърди, Ясинда? Опушват се от сутринта. Трябва скоро да са готови.

Уил върви след мен, докато следваме баща му по широкия коридор. Стъпките ни отекват по керамичния под. Къщата е съвършена по един хладен начин. Безжизнени картини висят по стените, а на високия таван са окачени масивни бели вентилатори, които се въртят над главите ни, докато крачим един зад друг по коридора.

— Какво правиш тук? — прошепва дрезгаво Уил в ухото ми.

И този въпрос ме кара да осъзная къде съм попаднала. Аз съм в дома му, в бърлогата на врага. Тук ли водят пленените дракита ? Преди да ги предадат на енкросите ? Кожата ми потръпва, опасността е ужасно близо. Поемам си въздух и разтривам едната си ръка, обуздавайки въображението си.

— Толкова ли си разочарован да ме видиш? — питам аз, събирайки кураж. Баща му завива пред нас. — Вчера нямаше нищо против. — Почти се задавям при спомена. Миналата нощ за момент дори си помислих, че ще ме догони в къщата ми.

Той сграбчва ръката ми и ме спира. Тези негови променливи очи обхождат лицето ми въпросително. Усещам объркването му, неспособността му да ме разбере… И да си обясни защо съм тук.

— Исках просто да те видя, нищо друго… — Той замълчава смутено. — И не тук!

— Уил? Ясинда? Хайде!

Той трепва, когато чува гласа на баща си. Погледът му се стрелва над рамото ми.

— Можем да се виждаме някъде другаде. Казах ти как гледам на семейството си. Ти не трябва да си тук — казва той тихо.

— Е, тъй или иначе съм тук и няма да си тръгна. — Издърпвам ръката си и продължавам напред, извиквайки през рамо: — И тъкмо навреме, защото съм гладна.