Софи Джордан - Огнена светлина

Отново облизвам устните си и питам:

— А междувременно не можеш да имаш никакви приятели?

Той прокарва ръка през косата си. Златистокестенявите му кичури се повдигат и после падат на мястото си.

— Малко е сложно, но да, не искам да се сближавам с никого… или пък да водя някого у дома. — Уил ме поглежда в упор. Мрачно. Решително. — Те са като отрова, Ясинда. Не искам да имаш нищо общо с тях. Не искам никой, за когото ме е грижа, да има нещо общо с тях. — Той тръсва глава. — Не съм искал да те подведа. Съжалявам, че те поканих да излезем. Съжалявам, че не мога… — Пръстите му стискат силно волана, докато успее да си възвърне гласа. — Просто съжалявам…

Гърдите ме болят. Защото съзнавам, че и той чувства същото. Тази връзка помежду ни. Но той ще се отрече от нея, ще я убие. Какъвто и импулс да го е довел тук, той няма да го последва.

Предполагам, че това е за добро, но не се изпълвам с чувство на признателност.

Той махва с ръка към къщата на мисис Хенеси.

— По-добре се прибирай.

Кожата ми пламва в пристъп на гняв.

— Никога не съм те смятала за страхливец — изтърсвам аз.

Главата му се извръща към мен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти дойде тук тази вечер с определена цел. Защо просто не си признаеш? — Преди да си дам сметка какво точно правя, се навеждам над скоростния лост и го поглеждам право в очите. — Винаги ли бягаш от това, което искаш?

Може би изпадах в неловко положение, загатвайки, че ме желае, но вената, която пулсираше на шията му, ми подсказваше, че това действително е така. И самото присъствие тук също беше доказателство.

Погледът му се спуска малко по-надолу към устата ми.

— Не си спомням последния път, когато наистина съм желаел нещо — казва той дрезгаво, толкова тихо, че едва успявам да го чуя. По-скоро съм го почувствала.

Думите му отекват в мен, удряйки в душата ми дълбока струна, която ме изпълва с убеденост, че за всичко това има определена причина. Имаше причина да се срещнем в планините и след това тук. Причина. И нещо повече. Нещо повече от съвпадение.

— Аз също.

Той се навежда над скоростния лост. Мушва ръка зад тила ми и притегля лицето ми по-близо. Аз съм като течност, разтапям се и се устремявам към него.

— Тогава може би е време да променим това.

При първия досег с устните му през мен преминава пареща топлина, която ме вцепенява. Вените и кожата ми трептят и пулсират.

Изправям се на колене, обгръщам раменете му с вкопчени пръсти, опитвайки се да бъда още по-близо до него. Ръцете ми обхождат тялото му, спускат се от гладките му рамене надолу към гранитните му гърди. Сърцето му бие като барабан под пръстите ми. Кръвта ми кипи, белите ми дробове се разширяват и тлеят. Не мога да си поема достатъчно въздух през носа… Или поне не толкова, колкото е нужно, за да охладя димящите си дробове.

Ръцете му се плъзват по бузите ми, обхващайки лицето ми. Кожата му е като ледена върху напуканата ми плът и аз го целувам още по-силно.

— Кожата ти — прошепва той с устни върху моите, — толкова е…

Изпивам го — думите му, докосването му, простенвам от вкуса му, от внезапното горещо изпъване на кожата ми. От възхитителния опън в гърба ми.

Той ме целува по-силно с хладните си сухи устни. Движи ръцете си надолу по лицето ми, през челюстта към шията ми. Връхчетата на пръстите му ме докосват зад ушите и аз потръпвам.

— Кожата ти е толкова мека, толкова топла…

И тогава осъзнавам какво всъщност означава приятното подръпване в гърба ми. Крилата ми са будни. Готови и нетърпеливи, каквито не са били, откакто пристигнах в Чапарал. Те напират в гърба ми, на път всеки момент да се освободят.

Отдръпвам се с вик и протягам ръка към дръжката. С болезнен стон отварям вратата, слизам, препъвайки се, и падам на колене на тревата.

Изправям се на крака и без да си правя труда да затворя вратата… просто побягвам.

Отчаяният му вик ме следва:

— Ясинда!

Когато съм достатъчно далече, така че да не може да забележи леките промени във външния ми вид, аз се спирам и поглеждам назад. Гърдите ми се надигат и се спускат под напора на горещото ми дихание.

Той се навежда над скоростния лост, почти прехвърляйки се на пасажерското място. Някаква сянка преминава през лицето му. Емоция, която не мога да разчета. Нещо неразгадаемо.

— Ще се видим в училище — казва Уил с такава решителност, сякаш това е извън всякакво съмнение.

Без да му отговоря, без да потвърдя, се обръщам и се затичвам по алеята толкова бързо, колкото ме носят краката ми.