Софи Джордан - Огнена светлина

На светлина лилавото блещукане на кръвта ми е съвсем очебийно. Но в този сумрак няма да е толкова видимо. Или поне така си казвам, поемайки си дълбоко въздух.

— Няма нищо, одраскала съм се на оградата.

Уил съблича блузата си през главата. Дъхът ми засяда в гърлото ми. Гърдите му са широки и гладки. Мускули и сухожилия опасват цялото му тяло и трептят под кожата му.

Той сгъва блузата си на топка и я притиска към дланта ми. Сякаш имам смъртоносна рана.

— Н-не, няма нужда — промърморвам аз. Свивам пръстите си, защото ме обзема неистовото желание да докосна гърдите му. — Ще си съсипеш блузата.

— Моя е вината, че беше на онази ограда. Нека направя това, става ли?

Кимвам безгласно. Тъй или иначе не мога да се съпротивлявам. Усещам натиска на пръстите му върху ръката си и от тях струи топлина. Затварям очи. Неговата галантност ми напомня за онзи първи път, когато ме докосна. Там, в малката пещера. Спомням си близостта ни. Начинът, по който ме поглъщаше с очи.

Сега, когато отново съм толкова близо до него, си поемам въздух и пия уханието му. Солената топлина на тялото му. Буйна гора. Влажен вятър. Знам къде е бил. Знам къде е ловувал. Мигновено се пренасям у дома.

Отварям очи и изучавам лицето му, забелязвам как ускорено тупти пулсът на гърлото му. Ноздрите му се разширяват, сякаш той също поема аромата ми.

Погледът му се спуска към гладката повърхност на бедрото ми и ивицата тъмновиолетова кръв. Кожата ми блести като златна под светлината на близката улична лампа. Или поне се надявам това да е причината. За нищо на света не трябва да се преобразявам в този момент!

Той сваля ръката си. Тя е неуверена, докато се спуска надолу. Главата му се свежда до моята. Дъхът ни се слива. Потръпвам, когато ръката му докосва треперещото ми бедро. Въздух свисти през зъбите ми.

За момент погледът му се отмества към лицето ми. Въпросително. Зениците на очите му са толкова тъмни, обградени от светли пламтящи ириси с лешников цвят. Той поглежда отново надолу, лицето му е сковано, съсредоточено върху бедрото ми и кървавото петно върху кожата ми.

Отново си спомням, че до мен седи хищник. Гладният израз на лицето му ми помага да го видя такъв, какъвто е. Той е ловец!

Палецът му докосна тънката ивица кръв и леко я размазва. Ахвам, опарена от ласката му.

— Кожата ти… — Палецът му отново ме погалва.

Стомахът ми се свива почти болезнено.

Той се намръщва.

— Толкова е гореща.

И аз действително усещам топлината, която се надига у мен. Пара изпълва белите ми дробове. Трябва да спра това. Трябва да избягам от досега му. Дълбоко в мен започва познатата вибрация и аз знам какво ще последва, ако не се отдръпна.

Всичко това, което се случва — самият факт, че съм с него — би трябвало да ме изпълва с ужас. Логичната реакция би била да побягна през глава. Но аз искам още. Искам още от Уил.

Стомахът ми се стяга на топка от усещането на ръката му върху бедрото ми. Палецът му докосва леко кожата ми, избърсва кръвта и после се отдръпва. Вдишвам дълбоко въздух през носа си.

Той маха блузата си от ръката ми и оглежда раната.

— Не е много зле — обявява Уил.

Кимвам. Сърцето ми бие твърде силно, за да съм в състояние да отговоря.

— Имаш ли нещо за дезинфекция у вас? — продължава той.

Все още не мога да кажа и дума. Той сериозно ли ми говори за първа помощ? Кракът ми е изтръпнал и тупти там, където ме беше докосвал. Нежният начин, по който държи ръката ми, има същия ефект.

Отказът ми да говоря го кара да вдигне глава. Улавя ме с лешниковите си очи, зениците му са разширени и катраненочерни. Странни, но красиви. Запитвам се дали не е под въздействието на някакъв наркотик. Нещо вътре в мен отхвърля тази мисъл. Или защото усещам, че не е така, или просто защото не искам да е истина.

— Ти си различен — прошепвам, вторачена в него, забравяйки за въпроса му. Усещам иглички в дланите си, те копнеят да го почувстват… да докоснат лицето му, широките му гърди.

Той също се взира в мен, пиейки ме с очи.

Различен си от братовчедите си — мисля си аз. — Различен си от всичко, което някога съм чувала за ловците. Различен си от момчетата драки, които познавам. Бдителните очи на Касиан никога не са ме оставяли без дъх. Никога не са вдъхвали живот на моето драки по този начин, не са правели ударите на сърцето ми толкова осезаеми.

Близвам устните си и потръпвайки, поемам дълбоко въздух.

— Къде са братовчедите ти? Не правите ли почти всичко заедно?