Софи Джордан - Огнена светлина

Тогава забелязвам нещо.

Фаровете на покрива му са загасени. Сякаш се опитва да бъде невидим. Виждам това и разбирам.

Те са тук. Където живея. Преследват ме. Някак са разбрали. Разбрали са истината за мен. Може би Уил ме е разпознал в крайна сметка и е тук, за да поправи милостивата си постъпка от онзи ден в планината.

Тогава те ме виждат. Ленд ровърът набира рязко скорост към мен.

Обръщам се и тичам.

Залива ме вълна от адреналин, която прогонва умората отпреди малко. Отново съм преследвана. Само че този път съм в някакъв странен град. В тяло, което вече не познавам. Преди в пристъп на такава уплаха моментално бих се преобразила. Просто инстинкт, срещу който едно драки не може да се съпротивлява. Това, че още запазвам човешката си форма, може да означава единствено, че губя силите си. Че умирам.

Маратонките ми трополят по тротоара и силният звук кънти в главата ми, смесен с шума на кръвта в ушите ми… Ревът на ленд ровъра се усилва. Сякаш зад гърба ми е оживяло някакво огромно чудовище.

Улицата се простира надалече пред мен. Няма къде да се скрия, няма къде да избягам, докато следвам нейното открито пространство.

Рискувам и се втурвам към някакъв двор. Скърцане на гуми по асфалта и миризма на изгоряло. Без да поглеждам назад, се опитвам да се покатеря по една ограда, подметките на обувките ми трескаво трополят по дъските. Хващам се за горната й част. Заострените и върхове се забиват в дланите ми.

Прехвърлям се през оградата и скачам в двор с камъни и кактуси. Покатервам се по друга ограда и се озовавам в нечий друг преден двор.

Кожата ми се изпъва и трепти от увеличаващата се топлина. Горната част на носа ми се издава напред, хрущялите изпъкват. Белите ми дробове започват да тлеят, гърдите ми вибрират. Най-накрая моето драки се пробужда. Това може би трябва да ми носи утеха. Може би трябва да се радвам, че тялото ми все още реагира. Че не съм напълно мъртва отвътре.

Скърцане на спирачки пронизва ушите ми. Светлини на фарове проблясват френетично в нощта. Обръщам се и пред мен се изпречва нова ограда.

— Ясинда! Спри! Почакай!

Губя контрол над себе си. Гласът достига до мен и ме тегли назад като невидима ръка. Провесена на оградата, поглеждам през рамо.

Той стои под улична лампа, кестенявата му коса проблясва като злато. Очите му също изглеждат златни. Искрящи и горящи, докато се взират в мен, ленд ровърът боботи само на няколко крачки от него. Вдига ръка, сякаш за да успокои някакво диво животно, което смята да опитоми.

— Уил — произнасям името му, но твърде тихо, за да ме чуе. Стисвам очи, силно и продължително, за да позволя на страха ми да стихне… А с него и моето драки . Отварям очи и скачам от оградата.

Погледът ми обхожда улицата за други хора. Освен ако някой не се крие в колата, той е сам. Въздъхвам на пресекулки.

Ръката му все още е протегната към мен.

— Какво правиш навън толкова късно? — Той се намръщва. — Един часът е.

— Аз ли? — Прекосявам моравата, все още подозрителна. — Ти какво правиш тук? — Не ми се вярва просто да е минавал оттук. — Следиш ли ме? — „Преследваш ли ме?“ иска ми се да добавя.

Уил примигва. Напрежението, което е изписано на лицето му, отслабва. Заменено от нещо друго. Той се почесва по тила. Движението му издава неловкост. Смущение. И в него има нещо толкова човешко.

— Аз…

— Ти… — произнасям и на лицето му се появява нежелана усмивка.

— Виж — промърморва той, очите му са гневни. Заел е отбранителна позиция. — Просто исках да видя къде живееш.

Спирам се пред него.

— Защо?

Той отново се почесва по тила си, този път движението е ожесточено и издава раздразнение. Не знам дали е насочено към мен или към него самия. На една веранда отляво светва крушка. Трепвам и присвивам очи под потока на враждебната жълтеникава светлина.

— Хайде! — подканя ме Уил при звука на отключващата се входна врата.

Изплашена се затичам и дори не се замислям, когато Уил отваря предната врата на колата. Скачам вътре, връхлетяна мигновено от миризмата на кожена тапицерия. Вратата се затваря зад мен.

За момент съм сама. Поглеждам многобройните светещи уреди и приспособления върху голямото табло. След това извръщам глава. Купето е огромно и в него могат удобно да се настанят няколко души. Потръпвам при мисълта кои са хората, които обикновено седят тук.

Уил сяда до мен, преди да успея да премисля къде съм се качила, и потегля точно когато мъж по хавлия се появява пред къщата.