Софи Джордан - Огнена светлина

Устните й се извиват в усмивка.

— Предполагам, че това е за теб.

Взирам се в бележката, възпирам желанието си да посегна към нея.

— Не я искам. Скъсай я.

Тя ме поглежда изненадано.

— Сериозно ли говориш?

Грабвам бележката и я накъсвам на малки парченца, докато Уил си взима пропуск от мистър Хенк. Когато се обръща, за да излезе от стаята, погледите ни се срещат само за миг. Той вижда малката купчинка от късчета хартия. Очите му притъмняват, като облачно небе над гора, и гърдите ми се свиват.

— Добре… — Катрин поглежда парченцата хартия и после към мен. — Това беше доста мелодраматично. Искаш ли да ми кажеш какво става?

Неспособна да говоря, поклащам глава, отварям учебника си по химия и вторачвам празен поглед в страницата, казвайки си, че така е по-добре. Хладният начин, по който ме беше подминал, само затвърждава убеждението ми, че трябва да стоя далече от него. Дори се радвам, че скъсах бележката му. Радвам се, че видя малката накъсана купчинка.

Довечера. Потребността ми да летя днес е по-силна от всякога. Мога да разчитам само на себе си и това е достатъчно. Трябва да си вдъхна тази увереност. Защото преди винаги е било така.

По-късно през нощта се измъквам изпод завивките и намирам обувките си до леглото. Бях запомнила къде съм ги сложила, за да не събудя Тамра, докато ги търся.

Късно е и не се вижда почти нищо. Никаква външна светлина не прониква през транспарантите. Частта от стаята, която е на Тамра, е тъмна като гроб. Надявам се, че и навън е също толкова тъмно. И облачно. Облаци и непрогледна нощ. Съвършеното прикритие.

Взимам обувките си с два пръста и излизам от стаята, трепвайки, когато подът изскърцва под тежестта ми. Сдържам дъха си и се забързвам на пръсти през къщата. Издишам въздуха едва когато съм в безопасност навън.

Лампите на мисис Хенеси са загасени. За щастие нейното малко джафкащо куче не се впуска в неистовия си лай при тихото изщракване на бравата на портичката.

На улицата сядам на бордюра и обувам чорапите и обувките си, гледайки към небето, докато стягам връзките си. Пълнолуние е и няма облаци. За съжаление. Но това няма да промени решението ми.

Изправям се и тръгвам към голф игрището, на което съм ходила и преди, но си казвам, че този път ще бъде различно. Ще се преобразя лесно, ще се издигна високо, ще се рея из въздуха, както някога… Ще правя това, за което съм създадена. Изминавам седемте километра път в добро темпо. Игрището се простира като зелено разлюляно море и е в рязък контраст със скалистата пустош около него.

Оглеждайки се плахо, аз навлизам в този трептящ, яркозелен свят. Това е единственото място, което прилича на планините, които обграждаха някогашния ми дом. Като изключим жегата и сухотата, които правят косата ми ронлива и кожата ми болезнена, почти мога да си представя, че пустинята е изчезнала.

Събувам чорапите и обувките си и стъпвам в тревата, наслаждавайки се на зеления килим под краката ми. Минавам през песъчливо място. След това покрай група от стратегически разположени каменни блокове. Точно пред мен проблясва езерце, чиято повърхност е като стъклена. Малко по-нататък виждам горичка и ускорявам крачка. Събличам дрехите си и сухата горещина обгръща тялото ми.

Въздъхвам, вдигам лице и вдишвам разредения топъл въздух, оставяйки го да изпълни дробовете ми. Протягам ръце, подготвяйки се за преобразяването…

Затварям очи и се съсредоточавам както никога досега.

Не! По-трудно е дори от предишните пъти.

Костите на лицето ми се опъват, превръщат се в остри черти и ъгли. Дишането ми се ускорява, докато носът ми променя формата си с леко пращене на кости и хрущяли. Чувствам лека болка. Сякаш тялото ми не харесва това. Бори се с трансформацията. Не иска тя да се случи.

Постепенно крайниците ми се отпускат и издължават. Човешката ми кожа се стопява, заменена от друга по-плътна — опънатата и гъвкава драконова плът.

Топла сълза се плъзва по бузата ми. От устните ми се изтръгва стенание и изгубвам контрол над себе си.

Кожата ми е като забулена в мъгла, блещука в златисто и червено. От гърдите ми се надига дълбоко буботене.

Най-накрая крилата ми се освобождават. Тънки като паяжина, те се разпъват рязко зад мен и завихрят разредения въздух. Веднага правя опит да се оттласна и неосъществимостта на това усилие извиква ридание в гърлото ми.

Мускулите ми горят, пищят в знак на протест. Крилата ми бият силно в опит да ме издигнат във въздуха. Въздух без никаква плътност. Без никакво съдържание. Цялото ми същество отчаяно търси някаква опорна точка. Толкова. Трудно. Толкова е трудно!