Софи Джордан - Огнена светлина

— Да. — Катрин изважда учебника си по химия, отваря го на периодичната таблица и започва да попълва някакъв лист. — И знаеш ли… защо отсъстват толкова често?

Поклащам глава, въпреки че знам. По-добре от нея. Сърцето ми се свива като юмрук в гърдите ми, все повече и повече…

— Тяхното семейство е прочуто с лова на риба с мухи. Супер, а? Да бягаш от училище, за да ходиш на риба. — Тя почуква с молива по масата, докато разучава таблицата. Звукът е като ехо на несигурните удари на сърцето ми. Надигам се бавно от стола си, вкопчила пръсти в края на масата.

Лов на риба с мухи. Това би било почти забавно. Ако не причиняваше такава силна болка в гърлите ми.

Катрин продължава:

— Те пътуват всяка… Ясинда, добре ли си?

Уил го няма… Отново е някъде на лов. Вероятно на същото място, където без малко да ме заловят. Преследват моя прайд.

Уил не е мой спасител. Той е убиец.

Това беше пробуждането, от което се нуждаех. Трябва да съм глупачка, за да си мисля, че мога да бъда спасена от ловец. Да си мисля, че той би ме пазил и би могъл да ми вдъхне живот. Ще намеря друг начин. Юмрукът ми се свива около бележката му, смачквайки я на топка. Ще забравя за Уил. Ще прекъсна нишката, която усещам, че ме свързва с него. Но взела това решение, аз не се чувствам по-добре. Гърдите ме болят още повече.

През следващите няколко вечери успявам да се промъкна на два пъти до близкото голф игрище, за да летя. След всеки опит се чувствам ужасно зле. Преобразяването е трудно и болезнено, но това не ме прави по-малко решителна. Нямам избор. Трябва да продължа. Трябва да летя. Дори и Уил да беше тук, трябваше да продължа да правя това, за да съхраня моето драки .

Не преставам също да обработвам майка ми. Постоянно й натяквам и я моля. До момента, в който тя ме поглежда мрачно и тихо, уморена от спора, но все така категорична, че трябва да останем в Чапарал. Тази вечер обаче разправията е с Тамра.

Мама се извръща от печката с лъжица в ръката, от която капе сос маринара . И пита с характерния си скептичен тон.

— Колко?

От тенджерата с макарони зад нея се издига пара. Опитвам се да не се взирам в кълбящия се облак, защото той ми напомня за мъглите у дома. Кожата ми започва да ме смъди.

Отмествам поглед отново към майка ми. Изглежда уморена, по-близо до истинската си възраст от петдесет и шест години. Дракитата остаряват различно, по-бавно. Средната продължителност на живота ни е около триста години. Щом стигнем пубертета, процесът на остаряване се забавя. В момента аз изглеждам нормално за възрастта си, но ще продължа да изглеждам като тийнейджър и през следващите години. Дори когато съм на трийсет.

Времето обаче е сложило печата си върху майка ми. Това са последствията от решението й да се откаже от драконовата си същност. Сега тя е човек и резултатът най-накрая е видим. В бръчките на челото й. И в малките гънчици около очите й. Сега те са постоянни, а не се появяват само когато е притеснена.

Стоя до масата с три чинии в ръцете си, наблюдавайки как Тамра размахва една листовка, избягвайки ловко въпроса на майка ми.

— Хайде, мамо. Това ще стои много добре в молбата ми за кандидатстване в колеж.

Навеждам глава и слагам една от чиниите на масата. Скришом завъртам очи в знак на отегчение.

Тамра толкова силно иска това. Би трябвало да я подкрепя. Би трябвало образът на Тамра, заобиколена от Бруклин и другите мажоретки, да не ме дразни.

— Това са много пари, Тамра.

— Пари, които нямаме — не успявам да се сдържа да добавя. Защото виждам колко много работи мама. Тежката миризма от цигарения дим в казиното се усеща от нея, дори след като се изкъпе и си измие косата. Тя е пропита дълбоко в порите й.

Не вижда ли Тамра сенките под очите й? Не я ли чува как се прибира в пет сутринта?

— Мога да започна почасова работа. Моля те мамо. Само подпиши формуляра. Дори не знаем дали ще ме одобрят. Ще трябва да платим само ако бъда приета. — Отчаянието в гласа на Тамра е нещо ново. Преди, докато живеехме в прайда, го бях виждала само в очите й. Но никога не го бях долавяла в гласа й. Някога тя копнееше по много неща, но се беше примирила с живота си. Питах се защо сега искаше това толкова силно?

И неволно изричам въпроса си на глас.

Тамра ме поглежда, очите й са като тънки кехлибарени ивици.

— Това е нещо, за което дори не съм и мечтала, а сега е възможно.

И тогава разбирам. Сега тя може да има всичко това. Нормален живот. Хората да я приемат. Тук в Чапарал. Чувствам товара, който лежи върху плещите ми. Съзнавам, че до голяма степен зависи от мен дали нещата ще потръгнат.