Софи Джордан - Огнена светлина

— Ти защо не си там с красивите хора?

Свивам рамене.

— Би могла — подхвърля тихо Брендън и след като отхапва залък от сандвича си, на устните му трепва срамежлива полуусмивка. — Ти си точно толкова красива, колкото и тя.

— И как иначе? — Катрин игриво го смушква с лакът. — Нали са близначки?

Усмихвам се. Ръката ми, в която държа парченце картофен чипс, увисва за момент във въздуха.

— Само това ли е нужно? Трябва просто да си привлекателен, за да бъдеш един от тях? Ти също си красива. Би трябвало да е нужно нещо повече от това. — Хапвам чипса и отварям хамбургера си, оглеждайки съмнителното кюфте в него. Сбърчвам нос и поставям хлебчето обратно върху кюфтето.

— Във всеки случай сестра ти трябва да бъде внимателна.

— Ще я направят една от тях — добавя Брендън лаконично.

Все едно са вампири. Въпреки това многозначителните му думи изпращат ледени тръпки по гърба ми.

После пропъждам неприятната мисъл. Тамра и аз сме сестри. Обичаме се. Никога не бихме се наранили една друга. Нищо няма да промени това. Може би най-сетне е дошъл моментът и тя да се почувства някъде у дома си.

Катрин кимва, бръсвайки твърде дългия бретон от очите си, които са с цвета на морска вода.

— Той е прав. Ти не би искала тя да стане една от тях.

Много са нещата, които не бих искала. Не искам да съм тук. Не искам да изгубя себе си в този нов, гибелен за мен свят. Сестра ми се мотае с най-популярните момичета в училище? Трябва ли да добавя и това в списъка? Дори ако то я прави щастлива?

Катрин махва с ръката, в която държи бургера си.

— Казвам ти, тези момичета там са глутница вълци.

В този момент обаче не искам да мисля за това, искам просто този ден да свърши и да реша какво да правя с Уил. Затова решавам да се пошегувам:

— Ти май гледаш доста позитивно на нещата? Нека позная. Обзалагам се, че си мажоретка.

Брендън изсумтява.

Челюстта на Катрин увисва отворена, изглежда ужасена. Бузите и пламват. Сетне свива рамене.

— Може пък да си имам някакво вземане-даване с Бруклин от едно време.

— Наистина ли? — подсмихвам се аз.

— Някога бяха най-добри приятелки — включва се Брендън. — Още преди гимназията.

— Казах ти никога да не споменаваш това — смъмря го Катрин.

— Наистина ли? — питам отново, този път напълно сериозна.

— Всъщност да. Това приключи още първата седмица на първи курс, когато местните богове…

— Тези от по-горния курс — уточнява Брендън.

— … избраха Бруклин за своето малко протеже. Оттогава аз съм просто лош спомен.

И в този момент неволно се замислям за Касиан, за себе си и всички онези дракита , надарени със способности, които прайдът смяташе за толкова важни. Ние бяхме късметлиите. Там ми се възхищаваха, бях ценена. Докато Тамра остана незабележима за тях. Тя и другите, които никога не се преобразиха.

Странно. Тук аз съм нищожната. Ненужна в очите на съучениците ми. Особено момиче, което не се чувства добре в собствената си кожа — е добре, в човешката си кожа. Както й в обкръжението си. Момиче, което не знае как да говори, как да се държи или да се облича.

Този поток от мисли отново събужда копнежа ми по дома. Моят дом — в прайда. Въпреки че прайдът се опитва да ме контролира. Поне там съм себе си.

Малко по малко се изпълвам с увереност. Трябва да запазя своето драки живо достатъчно дълго, за да се върна обратно. Мисълта, че то може да умре, ме ужасява и ме кара да се чувствам отчаяна. Достатъчно отчаяна, за да сторя нещо, което не трябва.

Достатъчно отчаяна, за да кажа да , на Уил.

— Сигурно понякога се питаш какво си направила в предишния си живот, че да попаднеш точно тук — казва Катрин, топвайки пържения си картоф в кетчуп, при което проблясват многобройните пръстени на ръката й.

— Е, много мило — промърморва Брендън.

Тя го поглежда.

— Не бъди толкова чувствителен. Знаеш, че те обожавам.

Оставям почти недокоснатия си бургер.

— Разбира се, че не е така. Просто се радвам, когато някой иска да ми бъде приятел.

— Хей, Ясинда — извиква Нейтън, почти изправен над масата, на която седи. Той ми маха с ръка и ми кима, канейки ме при него.

Катрин престава да се усмихва и се пресяга за друг картоф, избягвайки погледа ми.

— Има доста хора, които искат да са ти приятели. Хайде, върви при Нейтън. Той е добро момче — въпреки злополучната му слабост да носи розови блузи. Без да влагам лоши чувства.

Махвам в отговор на Нейтън, но оставам на мястото си.

— Добре съм си тук. — Поне в това ме бива. Да седя с Катрин и тихия Брендън. Те са невзискателни. Непринудени. Приятно е да бъдеш с тях, когато всичко друго е толкова трудно. И аз се нуждая от това. — Освен ако вие не ме искате.