Софи Джордан - Огнена светлина

— Напротив. — На лицето на Катрин грейва усмивка. — Остани.

Кимвам и отново си взимам от чипса. Отклонявам поглед към другия край на помещението, където е сестра ми. Косата й пада плавно върху раменете, блестейки като пламтяща коприна.

Същото момче, с което я видях вчера в коридора, сега седи до нея. А срещу нея седи друго момче, което се съревновава за вниманието й. И двамата са приятни на вид. Сърцето ми трепва щастливо. Заради нея. Кой да подозира, че тя може да флиртува? Касиан все пак не беше единственото момче, което я отбягваше и й обръщаше гръб. Момчетата от прайда рядко говореха с нея. Не би могло и да бъде иначе. Семействата им в никакъв случай не искаха те да се обвързват с едно непълноценно драки . Защото това застрашаваше тяхната генетична чистота.

Отмествам очи от нея и забивам поглед в подноса си. Съжалявам, че не мога да споделя радостта й. Съжалявам, защото знам, че трябва да положа огромни усилия, за да понеса живота, който на нея й носи толкова щастие.

Съжалявам, че може би накрая ще изгубя тази битка и ще трябва да се разделя с нея.

10

Денят изглежда безкраен. Имам чувството, че седмият час никога няма да дойде. Стрелките на кръглия часовник пълзят едва-едва, премествайки се от деление на деление с нервно потрепване. Когато стигам класната стая, пулсът ми вече бие с бавния ритъм на подскачащата стрелка на минутите.

Спирам се на вратата за момент, оглеждайки почти празната стая. Сега най-накрая ще го видя отново.

С разтуптяно сърце сядам на същата маса, на която бях вчера, и се надявам той да дойде преди Катрин, за да не се налага да обяснявам, че искам да седя до него. И в следващия момент осъзнавам, че това е самата истина. Аз искам да седя до него, да разговарям с него, да го видя, да излизам с него… Всичко. Или поне докато съм тук. И не само заради моето драки . Каквото и да бях, щях да харесам Уил Рътлидж.

Усмихвайки ми се бързо, Нейтън ме подминава и сяда на друг чин. Опасността да пожелае да седне до мен за щастие е отминала. Звукът на предупредителната камбана отеква в ума ми. Дъхът ми се ускорява. Гледам към вратата. Може би остава само миг…

В следващия момент Катрин влита в стаята с разрошен бретон. Опитвам се да скрия разочарованието си, когато тя, а не Уил, сяда до мен. Звънецът за началото на часа бие. Все още съм в очакване Уил да се появи.

Монотонният глас на мистър Хенк се чува от предната част на стаята, повтаряйки същата реч като вчера. Продължавам да гледам към вратата.

— Той не е тук.

Сепвам се от гласа на Катрин.

— Кой?

— Уил. Видях го да си тръгва от петия час с братовчедите си.

Свивам рамене, все едно не ме е грижа. Все едно не бях решила да изляза с него. Все едно той не ми беше предложил. Все едно всяка частица от тялото ми не копнееше за него.

— Всичко е наред. След онова, което се случи между вас вчера и днес по физическо, предположих, че се оглеждаш за него.

Не отговарям. Ръцете ми треперят. Мушвам ги под масата. Бях се надявала да го видя. Да почувствам отново моето драки . Бях се надявала да ми вдъхне живот, да ме накара да си спомня коя съм. Нуждаех се от това и сега, когато знам, че то няма да се случи, се чувствам съкрушена. Усещането за разочарование ме притиска като тежест.

Катрин рови в раницата си. Безнадеждността в сърцето ми е достатъчна, за да попитам:

— И къде е той? — Като че ли тя би могла да знае.

— Ето. — Катрин плъзва към мен някаква бележка по повърхността на масата. — Каза ми да ти предам това.

Взирам се за дълго в сгънатото парче хартия, усещайки ударите на сърцето си. Най-накрая го взимам. Хартията е хладна и шумоли в треперещите ми пръсти, докато я разгъвам и приглаждам гънките, за да прочета написаното.

Ясинда,

Извинявай, но ми се наложи да замина извън града по семеен въпрос. Опитай да не нокаутираш други учители, докато ме няма.

Ще се видим скоро (но не достатъчно скоро).

Уил

От устните ми се откъртва въздишка. Тръсвам замаяна главата си. Това е лудост! Аз копнея по ловец! И по мен копнее ловец. Би трябвало да спра това, дори ако Уил не може. Особено ако той не може.

— Той и братовчедите му често отсъстват от училище — продължава Катрин.

Не мога да повярвам. Те бяха на север от тук преди малко повече от седмица. Преследваха ме край водопадите. Съмнявах се, че ограничават ловуването си само до уикендите. Несъмнено им се налагаше да отсъстват и от училище.

— Наистина ли? — Неволно слагам пръсти върху устните си. Напукани са. Сухи, като останалата част от мен.