Софи Джордан - Огнена светлина

В ума ми отчаяно отеква една-единствена мисъл. Уил го няма. Уил го няма.

Сядам на стола си. Гледам право напред. Катрин още не е дошла. Разстоянието от крилото по изкуствата до тук е доста голямо.

Бърша ръце в джинсите си. Мнозина се нареждат в редица в предната част на стаята, нетърпеливи да получат пропуски, за да се освободят от часа. Усещам, че Зендър се е вторачил в гърба ми и обмисля дали да не се нареди на опашката.

Той току-що се е върнал от лов. Може би ръцете му още са изцапани с пурпурната, пречупваща светлината кръв на драконите?

Може би и той като хрътките умее да надушва плячката си? Може би усеща, когато наблизо има дракони? Може би усеща мен! Защото това би обяснило хищния поглед, с който ме наблюдава.

В този момент се чува пронизващия болезнен звън на първия звънец. Вече съм свикнала с него. Почти не трепвам на мястото си. Обзема ме негодувание. Примигвам веднъж, стискайки силно очи. Не искам да свиквам с нищо от това.

— Хей, Ясинда, искаш ли да дойдеш с мен и Майк в библиотеката? — Нейтън се спира до чина ми с непринудена усмивка на момчешкото си кръгло лице.

— Благодаря, не. Ще уча тук с Катрин.

Свивайки рамене, Нейтън и приятелят му застават в редицата, а аз се замислям дали не трябваше да се присъединя към тях. Дали все пак да не го направя?

И след това мислите ми за бягство са прекъснати, усещам в гърдите си познатите вибрации, които постепенно се разпростират из цялото ми тяло. Кожата ми се съживява. Обръщам глава и в следващия момент търсещите ми очи се спират на Уил, който тъкмо влиза в стаята.

Всичко у него изглежда някак по-ярко, отколкото съм го запомнила.

Златните кичури в кестенявата му коса. Блясъкът в светлокафявите му очи. Височината му. Широчината на раменете. Всяко друго момче в сравнение с него изглежда дребно. Незряло и глупаво.

Изведнъж дните, в които не го виждах, ми се струват цяла вечност. Чаках този момент твърде дълго. Да го зърна отново. Да усетя как белите ми дробове се изпълват. И как сърцето бие силно в гърдите ми.

Да почувствам как моето драки се събужда.

Погледът му попада върху мен. Лешниковите му очи са ярки и жадни по начин, който кара кожата ми да пламне. Но неговите очи не са единствените, които ме наблюдават. Усещам зад себе си и пронизващия поглед на Зендър.

Уил тръгва към чина ми и аз забравям за всички останали. Забравям, че трябва да стоя настрана от него. Когато Уил е толкова близо, забравям дори за неясния страх, който Зендър поражда у мен. Искам единствено Уил да се спре пред мен, да каже нещо и да направи магията си, която се отразява така благотворно върху вехнещата ми душа. Нуждая се от това. Сега е почти до чина ми. Белите ми дробове се разширяват, тлеят. В гърлото ми се надига пара. Чувствам се прекрасно. Чувствам се жива.

Изпънатата ми кожа се затопля и по нея пробягват леки златисточервени проблясъци. Стисвам ръката си и пръстите ми се забиват болезнено в плътта ми. Като че ли по този начин мога да спра превръщането си в дракон в стая пълна с човешки същества.

Сега е толкова близо, че мога да видя зелените и златистите пръски в кафявите му очи. Още една крачка и ще бъде до чина ми.

Сдържам дъха си. Очаквам някакъв знак от него…

След това той отклонява поглед от мен и поглежда над главата ми към братовчедите си. През лицето му преминава лека сянка и аз излизам от унеса, в който съм изпаднала. С отегчено изражение подминава чина ми, където аз седя трепереща на стола си.

Студеният начин, по който ме игнорира, кара дъхът ми да спре. Надигналата се у мен топлина ме напуска, докато издишам гореща струя въздух през носа си. Огънят в дробовете ми стихва и се превръща в тлееща жарава.

Нищо? Нито думичка.

Мисля си за последния път, когато го видях — колко мил беше тогава. Мисля си за бележката, която ми остави. Във всичко това нямаше логика. Ръцете ми треперят. Стисвам ги силно една в друга. Не би трябвало да се чувствам толкова съкрушена. Така или иначе бях решила да го отбягвам. Да приключа с това, още преди да е започнало.

Звънецът бие точно когато Катрин сяда до мен, ярките й очи сияят под дразнещата флуоресцентна светлина.

— Здравей — казва тя, задъхана от дългия път от сградата по изобразителни изкуства. — Какво става? — Тя поглежда през рамо и продължава по-тихо: — Виждам, че са се върнали. О… ето го и него!

Наблюдавам с крайчеца на окото си, как Уил минава покрай нашия чин и почти незабележимо оставя бележка до лакътя на Катрин.