Софи Джордан - Огнена светлина

Успявам да се издигна, останала без дъх от усилието. Сълзи на безсилие замъгляват очите ми, влага, която не бива да губя.

Зеленото игрище остава далече под мен. Примигвам, оглеждам периметъра, проследявам червените покриви на къщите, които се простират към хоризонта.

В далечината светлините на колите по магистралата са като миниатюрни точици. Още по-нататък планините изглеждат като течни на фона на нощното небе.

Нося се в мастиления безкрай. Плясъкът на крилете ми във въздуха отеква някак дразнещо.

Нещо не е наред с тялото ми. Усещам белите си дробове някак странно… Те са немощни и обикновени. Чувствам се по-естествено дори когато съм в своя човешки облик. И осъзнавайки това, ми се иска да изпищя. Да заплача.

Въпреки това продължавам да летя над зеленото игрище, стремя се да набера скорост, но в същото време внимавам да не се отдалеча прекалено много, в случай че не мога да възпра преобразяването си. Вдишвам въздуха, пия го на големи глътки. Но това не помага. Колкото и да се опитвам, не успявам да изпълня докрай съсухрените си бели дробове.

Но аз упорствам и напрягам сили, докато прекъслечният ми дъх става единственият звук, който тътне в главата ми. Най-накрая се предавам, спирам да размахвам криле и политам надолу, въртейки се в кръг. Както се носи във въздуха умираща нощна пеперуда.

Приземявам се, ридаейки, и тръгвам обратно към горичката. Преобразявам се. Там се превивам надве, притискам корема си, тялото ми ме наказва за това, което вече не иска да прави. Получавам спазми и имам чувството, че ще повърна. Жалките ми стенания са грозни. Агонията — безкрайна.

Протягам ръка към едно дърво и забивам пръсти в кората му. Усещам как от натиска нокътят ми се сцепва.

Най-накрая пристъпът преминава. Обличам се, разтреперана, и падам изтощена по гръб, разперила широко ръце с длани, обърнати навън. Отпускам се. Ударите на сърцето ми утихват до приглушено плахо туптене, осезаемо само на китките ми.

Земята под мен е тиха. Не усещам никакви скъпоценни камъни. Никаква енергия. Под килима от трева има само твърда, мъртва земя.

Свивам ръката си в юмрук и удрям веднъж земята. Твърда е. Не поддава. Дълбоко под земята тя спи, лишена от сърце.

Взирам се нагоре в тъмната нощ през решетката от клони. За момент мога да се самозаблудя. Да си представя, че тялото ми не ме боли. Че съм отново у дома, загледана през гъстата плетеница от борови клони. Че подхранващата гора ме обгражда отвсякъде. Закриля ме и ме обгръща с любящите си ръце.

Лазур е близо до мен. Ние съзерцаваме заедно небето, говорим си, смеем се, без да се тревожим за утрешния ден. Продължавам да се самозалъгвам още за кратко. Усмихвам се като глупачка в мрака, докато се наслаждавам на тази игра, спомняйки си времето, когато всичко беше толкова просто и единственото, което ме смущаваше, бяха тъмните очи на Касиан.

Гледайки назад във времето, сега това ми се струва просто малко досадно неудобство. Пред този ад.

12

Накрая ставам и се отправям към дома си. Дом. Тази дума не ми носи никаква утеха.

Вървя бавно. Цялото ми тяло ме боли, чувствам се като пребита и всяка крачка ми струва усилие. Нощта е тиха и спокойна. Няма никакви коли в този късен час. Подметките ми скърцат по настилката. Следвам криволичещия тротоар, загледана в обувките си, които стъпват една след друга върху избелелия от слънцето бетон.

Когато наближавам къщата на мисис Хенеси, поглеждам нагоре.

От отсрещния ъгъл се задават фарове, които постепенно стават все по-големи. Дръпвам се навътре, за да бъда по-далече от улицата. Колата почти се е изравнила с къщата на мисис Хенеси и чувам тежкото боботене на двигателя й.

Тя забавя. Аз също.

Не би било добре да бъда видяна навън толкова късно. Не бих искала някой приятел на мисис Хенеси или неин съсед да съобщи за това на майка ми.

Вече мога да кажа със сигурност, че колата, която идва към мен, не е лек автомобил. Може би е джип? Предното стъкло проблясва като огледало, когато се приближава до бордюра. Кожата ми потръпва и усещам пулса на шията си. Гледала съм достатъчно криминални канали, за да се изпълня моментално с мрачни опасения. И знам, че трябва да се доверя на инстинктите си.

Тялото ми се напряга и забавям ход, почти спирайки да вървя. Чакам, наблюдавам, преценявам ситуацията, стрелвайки поглед в различни посоки. Сдържам уплахата си и се стремя да запазя самообладание, за да не се преобразя… ако изобщо съм в състояние да го направя.