Софи Джордан - Огнена светлина

Постепенно осъзнавам ситуацията, в която се намирам. Аз съм с ловец на дракони. В един часа сутринта. Сами сме.

И никой не знае къде съм.

Минава ми през ум, че това може би е най-глупавото нещо, което някога съм правила. И фактът, че Уил кара в посока, обратна на дома ми, ме убеждава в правотата на този извод.

— Знаеш къде живея, нали? — питам аз.

— Да.

— Тогава защо не караш натам?

— Мислех си, че може да поговорим.

— Добре — казвам бавно, стискайки бедрата си с две ръце. И след кратко мълчание добавям: — Откъде знаеше къде живея?

— Не е трудно да се разбере. Адресът ти е в училищната картотека.

— Влязъл си с взлом в канцеларията на училището?

— Не, познавам една от служителките там. Тя ми даде адреса ти още първия ден, когато дойде.

Първият ми ден. Имал е адреса ми през цялото това време. Защо? Скръствам ръце. От вентилационните отвори духа хладен въздух и леко потрепервам. Но не от студ.

Той натиска някакво копче.

— Студено ли ти е?

— Защо ти трябваше адресът ми?

— Просто в случай че искам да те намеря. Или да те видя.

Очевидно случаят беше възникнал.

— Това е странно, имайки предвид как ме подмина днес в класната стая.

— Ти скъса бележката ми — отвръща той и един мускул трепва на челюстта му.

— Няма значение. — Свивам рамене, разкършвайки леко едното от тях.

— Напротив, има. Трябваше да я прочетеш.

Въздържам се да попитам какво е пишело в нея, отказвайки да бъда въвлечена в този разговор. Решила съм да стоя настрана от него. Затова не трябваше да се интересувам от него. И не трябваше да се хващам на уловките му.

— И смяташе да позвъниш на звънеца ми в един сутринта.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо…?

— Не спя добре. Реших, че мога поне да видя къде живееш.

Той не спи добре? Значи ставахме двама. Но какво го държеше буден? Чувство за вина? Кръвта на моя вид, с която са изцапани ръцете му? Или може би това имаше нещо общо с мен?

Първо ме покани да излезем и след това неочаквано промени решението си. Държа се с мен като с прокажена в класната стая. Защо? Искам да знам, но не смея да го попитам. Това само би породило нови проблеми. Рискувам да отворя врата, която се бях заклела да затворя завинаги.

Около нас цари тишина. Толкова плътна, че изглежда почти материална. Той ме поглежда косо, златото в лешниковите му очите извиква топлина в гърдите му, разпалва пламък, който си мислех, че е угаснал.

Един негов поглед е достатъчен да разпали жаравата в мен. Тя се разгаря като от внезапен порив на вятъра. Той ми въздейства именно по този начин. И колкото и да се опитвам да се убедя, че не се нуждая от него, за да събудя моето драки , той всеки път доказва, че греша. Може би нуждата не може да бъде разделена от желанието.

13

Известно време Уил кара безцелно. Завивайки от една улица в друга. Те всички си приличат. Домове на средната класа в различни нюанси на бялото и бежовото, наредени в една линия покрай тротоара. Керемидени покриви, напомнящи на развълнувано червено море.

Сърцето ми препуска, развълнувано от близостта му. Живо, както не е било от дни, които ми се бяха сторили като години.

Не съм забравила обещанието, което си дадох. Обещанието да страня от него. Чувам го как отеква в ума ми. В костите ми.

Но си спомням и другото обещание, което си дадох, когато за пръв път дойдох тук. Тогава се заклех да запазя моето драки живо, на каквато и да е цена. А когато съм край него, драконът в мен почти не може да бъде обуздан. И несъмнено е жив.

Нежно улавям бедрата си и плъзвам ръце по настръхналата си кожа. Докато не убедя майка ми да се върнем обратно, неговата близост е може би единственото ми спасение. И за целта трябва да му позволя да бъде близо до мен… Сърцето ми прескача един удар при тази мисъл.

Ниският му глас прекъсва тишината.

— Не ми каза какво правеше навън толкова късно.

— На мен също не ми се спеше — отвръщам. Което не е точно лъжа.

Устните му се извиват почти незабележимо.

— Значи сме идеални един за друг. Двама души, страдащи от безсъние.

Идеални един за друг.

На лицето ми се изписва глуповата, налудничава усмивка.

И дори когато неговата усмивка угасва, не успявам да изтрия своята. Не мога да сдържа идиотското щастие, което прелива в гърдите ми.

— Ти кървиш — съобщава той и отбива бързо встрани.

Проследявам погледа му и забелязвам ивицата кръв върху горната част на бедрото ми. Сърцето ми се свива от ужас. Обръщайки ръката си виждам малката рана върху дланта ми, от която сълзи кръв. Мислено се моля да не се загледа в цвета й.