Софи Джордан - Огнена светлина

— Ясинда — извиква той отново и аз трепвам, надявайки се да не събуди мисис Хенеси или съседите.

Не го изричам, но отговорът ми е недвусмислен, изписан на лицето ми, подсказан от паническото ми бягство. Уил го чува високо и ясно и той очевадно не му хареса. Вероятно целувката ни го беше накарала да мисли, че онова, което ни свързва, трябваше да получи своя шанс.

Но за мен нашата целувка означаваше точно обратното. Тя ме убеди в онова, което вече знаех, но отричах досега. Не мога да рискувам да бъда с него. Дори той да бе превъзмогнал задръжките към мен, аз не мога да кажа същото. Не би имало нищо лошо в това да черпя сили от него… но да изгубя изцяло контрол над себе си и да се преобразя пред очите му, е нещо съвсем друго. Сега знам това. Знам какво трябва да направя.

Няма да разговарям с него в училище, няма да го поглеждам… И със сигурност никога повече няма да го докосвам.

Дори това да ме убие, няма да го забелязвам и винаги ще стоя далече от него.

Докато бързам надолу по алеята, пръстите ми се свиват и неволно докосват леко наранената ми длан, чувствам влагата там. Кръв. Моята кръв. Доказателство за това, което съм.

В следващия миг ме обзема паника и сърцето ми се свива от ужас.

Спирам рязко и се обръщам, с напразната надежда, че Уил все още може да е там, но той си е отишъл. Отнасяйки… блузата си. Отправяйки се към свърталището на моите врагове.

Затварям очи и поклащам глава, страх стяга гърлото ми като в менгеме. Тръгнал си е с блузата, по която е моята кръв. Моята лилава драконова кръв.

И когато я види, ще разбере. Ще узнае точно какво съм.

Къщата е тиха, когато влизам вътре, движейки се като сянка през стаите, които сякаш ме затискат. Сега повече от всякога. Неподвижният силует на Тамра се очертава под завивките, докато си събувам тихо обувките.

Леглото подава под тежестта ми. Въздъхвам, когато дръпвам завивките до брадичката си. Обхващам ръце пред гърдите си и търся успокоение, каквото не чувствам. Мисля единствено за блузата с моята кръв, която сега е у Уил.

— Ако провалиш всичко, никога няма да ти го простя.

Странно, но безплътният глас на сестра ми в мрака не ме стресва. Не и сега, докато умът ми трескаво търси начин как да премахне доказателството, че не съм човешко същество.

Тя не иска обяснение и аз не й давам такова. Достатъчно е, че съм била навън и тя знае това. Според нея от мен тъй или иначе не може да се очаква нищо добро.

Леглото й изскърцва, когато се обръща на другата страна. Не мога да измисля какво да кажа. Не знам как да я успокоя. Никакви думи не могат да ме накарат да се чувствам по-малко виновна, по-малко егоистична.

Устните ми помръдват при спомена за целувката на Уил. Тогава едва не изгубих контрол над себе си. Едва не се разкрих. Едва не погубих всички ни.

И опасността няма да премине, докато не стигна до блузата на Уил.

Трябва да се добера до нея. На всяка цена!

14

На следващия ден по гърба ми се стича пот, докато пробягвам последния километър до къщата на Уил, звукът от обувките ми по асфалта е странно ободряващ.

Обещах на майка ми, че ще се върна за вечеря. Тя обича да се храним рано в съботните вечери. В дома ни и без това има достатъчно напрежение и не искам да я разстройвам.

Ако имам късмет, Уил използва кош за пране също като мен и Тамра. Представям си блузата му, хвърлена вътре на топка. Кръвта ми — лилава, с преливащи се тонове, блещукаща, дори когато е извън тялото ми. И надявам се, незабележима. Той по-лесно от всеки друг би разпознал лилавите оттенъци. Откритието, че съм драки , ще изложи на риск всички нас. Всеки един дракон, в това число и майка ми, и Тамра. И само защото са свързани с мен, те ще платят за това с живота си.

Забавям ход, докато наближавам къщата му, съзирайки керемидения покрив сред дърветата. Запомних ориентирите, които Катрин ми даде по телефона. Знаех си, че имам основание да я харесвам. Като изключим едно многозначително „хм“ , тя не полюбопитства и не ме попита защо искам да знам къде живее Уил.

Портата е отворена и аз се затичвам по алеята, поколебавайки се за кратко пред широкия портал, когато забелязвам ленд ровъра, паркиран пред самостоятелен гараж. Спирам се за момент на място, обмисляйки следващия си ход.

В един перфектен свят къщата щеше да бъде оставена отключена или с отворен прозорец. Щях да се вмъкна вътре, да намеря блузата и да съм навън след по-малко от пет минути. Но моят свят никога не е бил перфектен.