Софи Джордан - Огнена светлина

— Моля? — казвам.

— Уил и братовчедите му. Те са звездите тук. — Гласът й е нисък и гърлен, създава впечатлението, че някак провлачва думите.

— Наистина ли? — промърморвам.

— Те са богати и секси, а видът им на лоши момчета също е плюс — кимва тя в отговор. — Зендър и Ангъс са използвачи. Ходили са с половината момичета в училище. Но не и Уил. Той е…

Навеждам се напред, жадна да узная каквото и да е било за него.

— Ами, Уил… — На устните й се появява усмивка, а в очите й се чете копнеж. — Той е загадъчен. Никое момиче тук не го интересува. — Тя завърта великолепните си очи и въздъхва театрално. — Разбира се, това само ни кара да го желаем още по-силно.

Нелепа наслада изпълва гърдите ми.

— Аз съм Катрин — съобщава тя.

— Здравей, аз съм…

— Ясинда. Знам.

— Откъде…

— Всички знаят името ти. И това на сестра ти. Довери ми се, училището не е толкова голямо. — Тя пристъпва напред и бутва ръката ми от ключалката. — Каква е комбинацията ти?

Казвам й шестте цифри, питайки се дали е уместно да давам шифъра си на една непозната и дали някога ще се науча да отварям проклетото нещо сама. Пръстите на Катрин са сръчни. Дръпва дръжката и отваря шкафчето.

— Благодаря.

— Няма проблем. — Тя се обляга на стената от шкафчета, самодоволна и непринудена. Сякаш всичко е в реда на нещата. — И един съвет от мен. Добре е за теб да стоиш далече от него.

— От Уил Рътлидж? — питам, потрепервайки само при изричането на името му.

Тя кимва. За момент ме обзема чувството, че отново разговарям с Тамра. Завладява ме усещането за безсилие. През целия си живот получавам съвети, които се очаква да следвам.

Задържам учебника си, но химия и слагам този по литература на рафта.

— И защо по-точно?

— Защото Бруклин Дейвис ще унищожи теб и всяко момиче, което има вземане-даване с него.

В първия момент си помислих, че ме предупреждава за Уил, защото може да ми създаде неприятности. Както беше казал сам той. На това бих повярвала. Всъщност и сама вече го знаех. За тази опасност ми напомняше странният опън на кожата ми всеки път, щом бях близо до него.

— О — кимвам аз, спомняйки си за момичето от часа по английски. После свивам рамене. След като наскоро се бях спасила от ловци на дракони, едно момиче с твърде много гланц на устните не би могло да попадне в списъка на нещата, които да ме накарат да се чувствам застрашена. Бях си имала работа с такива като нея и преди. В ума ми изплува Мирам, най-малката сестра на Касиан. Тя откровено ме мразеше. Ненавиждаше ме заради вниманието, с което семейството й ме обграждаше, в това число баща й и Касиан. Дори леля й беше привързана към мен по начин, който ме плашеше. Държеше се така, сякаш ми е майка. Но понеже Катрин ме гледа по начин, който загатва, че очаква да кажа нещо, добавям: — Няма да се занимавам с него.

— Добре. Имайки предвид, че си нова тук, Бруклин може да направи живота ти ад. — Тя трепва и намества каишката на раницата си на рамото. — Всъщност тя може да направи живота ти ад, която и да си. Послушай ме. Минала съм през това.

Затварям шкафчето си. Звукът се слива с трясъка на други вратички надолу по коридора.

— В такъв случай и двете сме наясно какво не трябва да правим.

— Само те предупреждавам. Вероятно вече е разбрала, че е седял с теб и сега, докато си говорим, планира бавната ти смърт.

— Да, той седя до мен. — Свивам рамене. — Но ние почти не си продумахме.

— Говорим за Уил Рътлидж — напомня ми тя, сякаш това означава нещо. Което действително е така. Но не и каквото означава за другите момичета.

С Уил се чувствам някак свързана, привлечена… Всяка фибра от тялото ми си спомня онези моменти в пещерата — плячка и хищник, намерили връзка помежду си. Но тъй като за нищо на света не искам да разкрия, че Уил е нещо специално за мен, казвам:

— Е?

— Е? — повтаря тя натъртено. — Той не се среща с ученички. Дори рядко разговаря с нас. Никой не знае това по-добре от Бруклин. Просто си пази гърба от нея.

— Значи, ако Бруклин не може да го има, никоя друга не може да го има?

— Общо взето, да — отвръща Катрин.

Невероятно. Тук съм само от един ден, а вече си имам враг?

— Защо ми казваш това?

— Защото съм добрата самарянка.

Усмихвам се и решавам, че може и да харесам Катрин. Може би все пак ще успея да си намеря тук приятел. Нямам нищо против приятелството. Лазур ми липсва ужасно много. Не че Катрин може някога да я замени, но поне може да направи престоя ми тук по-поносим.