Софи Джордан - Огнена светлина

Не помръдвам, чакам. Може бе той също ще вземе пропуск. И ще тръгне нанякъде с другите.

Но Уил не застава на опашката. Влиза в стаята, държейки разсеяно в ръката си една-единствена тетрадка. Изведнъж се спира и завърта главата си някак странно. Сякаш е чул някакъв звук. Или е усетил необичайна миризма. По същия начин, по който гледаше днес в коридора. Миг преди да ме види.

Играя си с учебника, усещайки под пръстите си подвитите краища на страниците.

— Хей, добре ли си? — прогърмява гласът на Нейтън над мен.

Трепвам и се заставям да стана и да се върна обратно на стола си.

— Да. — В крайна сметка не мога да се крия вечно. Ние сме в едно училище. И очевидно в една и съща класна стая.

Взирам се право напред в дъската. Навсякъде другаде, но не и в него. Но се оказва, че е невъзможно. Все едно насила да държа очите си широко отворени, когато биологията изисква да премигна. Затова поглеждам.

Погледът му ме открива. Той тръгва към нашия чин. Сдържам дъха си, очаквайки да мине покрай нас. Само че не го прави. Той се спира, обувките му изскърцват и по гърба ми пробягва неприятна тръпка.

Толкова е близо. Взирам се в очите му, чийто цвят не мога да определя. Зеленикав, кафяв, златист. Прекалената близост ме кара да се чувствам объркана и замаяна. Спомням си пещерата — нас двамата, в онова влажно, тясно пространство. Ръката му върху драконовата ми кожа. Думата, която ми се стори, че изрича.

Треперейки, аз се изтръгвам от погледа му и забивам очи в чина. Опитвам се да дишам бавно и равномерно.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — пита той Нейтън, докато гледа мен.

— Мисля, че не. — Нейтън свива рамене и ми хвърля неуверен поглед, докато си взима раницата. — Така или иначе бях тръгнал към библиотеката. Доскоро, Ясинда.

Уил изчаква за момент, приковал поглед в свободния стол пред него. Сякаш очаква да кажа нещо. Да го спра? Или да го поканя? Не знам.

Накрая сяда и се усмихва. Лека усмивка, но очарователна. Секси.

В мен започва да се надига опасна топлина. Нежелана в този момент. Кожата ми силно се изпъва, копнеейки да се превърне в драконова. Усещам в гърдите си познатото трептене. Дълбоко в гърлото ми се оформя звук подобен на мъркане. Инстинктите ми надделяват и се опасявам, че ако кажа нещо, то ще е с буботещата модулация на драконовата реч.

Странно. Опасявах се, че в тази пустиня моето драки постепенно ще изчезне, каквото беше желанието на майка ми. Но около това момче се чувствах толкова жива и изпълнена с енергия, както никога преди. Разтривам ръката си с длан, надявайки се кожата ми да се успокои и драконът в мен да се отдръпне. Поне засега.

Седим мълчаливо. И това е най-странното. Той знае за мен. Е, не точно. Няма как да знае, че онова същество от пещерата съм аз. Той знае за нас… за нашия вид. Видя ме. Знае, че съществуваме. Той ме спаси. Искам да знам всичко за него. И въпреки това не съм в състояние да кажа каквото и да е било. Нито думичка. Изцяло съм погълната от мислите си и от усилието да запазя спокойствие. Да държа моето драки под контрол. Искам да го опозная по-добре, но без да дишам и без да говоря, това като че ли е невъзможно.

Единственото, което трябва да знам за него, е, че семейството му ловува. Не трябва да забравям това. Никога. Те убиват моя вид и го продават на енкросите . Попадайки в противните им ръце, ние биваме или пленявани, или разсичани на части. Кожата ми се сгърчва и аз си напомням, че той е част от този тъмен свят. Въпреки че ми помогна да избягам, аз трябва да стоя настрана от него. И не защото Тамра ми каза това. Трябва начаса да си събера нещата и да се преместя на друг чин.

Вместо това, аз не помръдвам от мястото си, седя на ръба на стола, така че телата ни да не се допрат.

— Е — казва той, сякаш сме по средата на разговор. Сякаш се познаваме добре. Някакъв нерв близо до окото ми започва да играе при звука на гласа му. — Ти си нова.

Събирам сили да отговоря нещо.

— Да.

— Видях те по-рано.

Потвърждавам, кимвайки с глава.

— Да, в коридора. И аз те видях.

Очите му са топли и се плъзват по тялото ми.

— Точно така. А също и в часа по физическо.

Намръщвам се. Не си спомням да съм го виждала по време на четвъртия час. Нито си спомням да съм усетила присъствието му.

— Бягаше по пистата — пояснява той. — Ние бяхме горе в басейна. Видях те през прозореца.

— О! — Не знам защо, но това, че ме е наблюдавал ме кара да се чувствам развълнувана.

— Изглеждаш доста бърза.

Усмихвам се. Той отвръща на усмивката ми, при което чертите на лицето му се изострят. Сърцето ми се свива.