Софи Джордан: Огнена светлина

Звънецът удря и аз съм на крака с всички останали.

Момчето с очи на невестулка се обръща към мен и се представя.

— Хей! — Той кимва бавно, преценявайки ме от глава до пети. — Аз съм Кен.

— Здравей — успявам да кажа лаконично, чудейки се дали неволно не съм го накарала да си мисли, че неговата забележка „двойно по-добре“ по някакъв начин ме е спечелила.

— Искаш ли да ти помогна да намериш стаята за следващия си час?

— Не. Няма нужда. Благодаря. — Минавам покрай него и бързам надолу към шкафчето си.

Тамра ме чака.

— Как е? — пита тя ведро.

— Добре.

Усмивката изчезва от устните й.

— Трябва да си отворена за това, Яс. Само ти можеш да решиш да бъдеш щастлива.

Набирам комбинацията от цифри на ключалката и опитвам отново.

— Достатъчно с психологията, моля.

Тя свива рамене и прокарва пръсти през копринено правата си коса. Отне й час в банята да постигне този ефект, който видя в едно списание и реши, че ще й отива. Моите червеникавозлатисти къдрици падат върху раменете ми в хаотичен безпорядък. Буйни и необуздани заради статичното напрежение. Също като останалата част от мен те копнеят за влажните мъгли.

Измервам я с очи, толкова е изящна в плътно прилепващия й червен потник, тъмни джинси и обувки до глезена, които си купи през уикенда от магазин за втора употреба. Няколко момчета минават покрай нас и се извръщат да я огледат. В този свят тя е като у дома си, не я гнети никакво безпокойство, вече дори не страда за Касиан. И съм щастлива за нея. Наистина. Само ако нейното щастие не беше моето страдание!

— Ще опитам — обещавам искрено, защото не искам моите проблеми да хвърлят сянка върху нея.

— О, почти забравих. — Тя бърка в чантата си. — Виж. Провеждат кастинг за мажоретки за следващата година.

Поглеждам надолу към оранжевия флаер в ръцете й и примигвам при вида на малките изрисувани помпони, салта и момичета с къси поли.

Тя размахва листчето.

— Трябва да опитаме заедно.

Най-накрая отварям шкафчето си и взимам учебниците, които са ми нужни за следващия час, оставяйки старите.

— Не. Ти опитай.

— Но ти си толкова… — Кехлибарените и очи ме оглеждат многозначително. — … атлетична. — Със същия успех можеше да каже и че съм „драки“ .

Поклащам глава в отрицание и отварям уста, за да потвърдя нежеланието си, но после се спирам. Потрепервам. Косъмчетата на тила ми настръхват. Един учебник пада от ръцете ми, но не се навеждам да го дигна.

Тамра отпуска ръката си, която държи флаера.

— Какво? Какво има?

Взирам се над рамото й към многолюдния коридор. Първият звънец бие и движенията на всички стават забързани. Затръшват се шкафчета и подметки на обувки скърцат по керамичния под.

Не помръдвам.

— Яс, какво става?

Поклащам глава, неспособна да отговоря, докато погледът ми обхожда всяко от лицата. И тогава го откривам. Виждам го. Онзи, когото търсех, преди още да съм осъзнала какво се случва, преди още да съм разбрала… Красивото момче.

Кожата ми се изопва.

— Ясинда, какво има? Ще закъснеем за час.

Не ме интересува. Не помръдвам от мястото си. Не е възможно той да е тук. Какво би правил тук?

Но все пак е той.

Уил.

Той се е подпрял на едно от шкафчетата, по-висок от всички около него. Къдрокосата Бруклин, чиято коса пада на вълни, си играе с ревера на ризата му, облегнала се е безсрамно на него и гланцираните й устни не спират да се движат. Той се усмихва, кима и я слуша, докато тя бръщолеви, но усещам, че всъщност не го е грижа какво му говори, че е някъде другаде… или би искал да бъде. Също като мен.

Не мога да отместя поглед.

Кестенявата му коса с цвят на мед пада небрежно над челото му и аз си я спомням мокра, тъмна и залепнала по лицето му. Спомням си как бяхме сами в пещерата, неговата ръка върху моята, искрата, която премина между нас, преди лицето му да стане така сковано и гневно. Преди да изчезне. Тамра въздъхва до мен и се извръща, проследявайки погледа ми.

— Ах — промърморва тя с разбиране. — Бива си го, но колко жалко! Изглежда, че си има приятелка. Ще трябва да хвърлиш око на някой друг. — Обръщайки се отново към мен, тя ахва. — Ясинда! Ти цялата гориш!

Сепвам се. Поглеждам надолу към ръцете си. Кожата ми променя нюанса си, блещукайки леко, сякаш съм поръсена със злато.

Драконът в мен се раздвижва, припламва, изгаряйки от желание да се разкрие.

— Господи, овладей се! — просъсква Тамра, навеждайки се към мен. — Не можеш да се преобразяваш всеки път, когато видиш някое привлекателно момче! Контролирай се, за бога!