Софи Джордан: Огнена светлина

Мама е стиснала волана, взирайки се напрегнато през стъклото в тесния път. Тя кима с глава, сякаш всяко нейно движение още повече усилва увереността й, че постъпва правилно.

— Ново начало. Само ние, момичета — обявява тя с пресилено ведър глас. — Доста закъсняхме, нали?

— Да — съгласява се Тамра от задната седалка. Поглеждам я през рамо. Като близначки ние винаги сме имали силна връзка помежду си, усет за чувствата и мислите на другата. Но точно сега не мога да усетя нищо, освен собствения си страх.

Тамра се усмихва, взира се през прозореца, сякаш вижда нещо в черната нощ. Най-накрая желанието й се е сбъднало. Сега, където и да отидем, тя ще бъде нормалната. А аз ще съм онази, която ще се бори да се впише в свят, който не е направен за нея.

Аз принадлежа на прайда. Може би дори и на Касиан. Колкото и да е тежко на Тамра, може би така е правилно. Може би той е прав. Не знам. Знам само, че не мога да живея, без да летя. Без небето и влагата, без да вдишвам земята. Никога не бих се отказала доброволно от способността си да се преобразявам. Аз не съм като майка си.

Как мога да се впиша сред хора? Ще стана като Тамра — угаснал дракон. Дори по-лошо, защото ще си спомням какво е усещането да бъдеш дракон.

Веднъж гледах предаване за човек с ампутиран крайник, който изгубил крака си, но продължил да го усеща. Дори нощем се събуждал с желанието да се почеше, сякаш кракът му бил все още там, част от него. Лекарите наричат това фантомен крайник.

Аз ще съм като него. Дракон фантом, измъчван от спомена за това, което е бил някога.

5

Дишам с усилие, докато майка ми говори с новата ни хазяйка. Макар климатикът да е включен на максимум, въздухът е сух, разреден и душен. Предполагам, че така се чувства човек с астма, вечно борейки се за въздух. Като че ли никога не можеш да изпълниш дробовете си докрай. Наблюдавам майка ми сърдито. От всички места на света, където можехме да отидем, тя избра пустиня. Убедена съм, че в нея има нещо садистично.

Следваме мисис Хенеси, която върви, клатушкайки се, към задната врата на къщата и миг по-късно отново се гмуркаме в сухата жега. Тя прониква през кожата ми, изсмуква влагата от тялото ми като вакуум и ме кара да се чувствам слаба. Само от два дни сме в Чапарал 2, но пустинята вече взима своя дан. Нещо, което майка ми чудесно е знаела, че ще се случи.

— Басейн! — възкликва Тамра.

— Той не е за ваше ползване — уточнява мисис Хенеси.

Тамра се намръщва само за миг. Нищо не може да охлади оптимизма й. Нов град, нов свят. Нов живот, който е понятен и достъпен за нея.

Изоставам зад мама и Тамра. Всяка следваща крачка ми струва невъобразимо усилие.

Мисис Хенеси спира до овалния край на басейна и махва с ръка към оградата.

— Можете да влизате и излизате през задната порта.

Майка ми кимва, удряйки в крака си навития на руло вестник, в който бе видяла обявата за тази квартира.

Ключът подрънква в ръцете на мисис Хенеси. Тя отключва вратата на къщичката към басейна и подава ключовете на мама.

— Наемът за следващия месец се плаща на първо число. — Влажният и поглед се плъзва към мен и Тамра. — Обичам тишината — добавя тя.

Оставям мама да я увери, че ще бъдем тихи и влизам в къщата. Тамра тръгва след мен. Взирам се в неприветливата всекидневна, в която се усеща лека миризма на плесен и хлор. Сърцето ми се свива още по-силно, ако това изобщо е възможно.

— Не е зле — заявява Тамра.

Аз я поглеждам.

— Би казала това дори и за най-окаяната бърлога.

— Е, това е само временно — тя свива рамене. — Скоро ще си имаме собствена къща.

Само в мечтите й. Поклащам глава и надниквам в другите стаи, чудейки се как точно според нея щеше да стане това. Мама едвам събра пари, за да плати вечерята последната вечер.

Предната врата се затваря. Бръквам в джобовете си и си играя с малките топчета мъх на дъното им, докато се връщам във всекидневната. Мама слага ръце на кръста си и оглежда първо къщата, а после и нас с видимо удовлетворение. И аз съм единствената, на която това й се струва странно. Как е възможно да е толкова щастлива, при положение че аз… не съм?

— Е, момичета, добре дошли у дома.

Дом. Думата отеква глухо в ума ми.

Вечер е. Седя на ръба на басейна, натопила краката си в него. Дори и тя е топла. Накланям лице с надеждата да почувствам полъх. Липсват ми мъглата, планините, хладният, влажен въздух.

Вратата зад мен се отваря и затваря. Мама присяда до мен, взирайки се напред. Проследявам погледа и. Пред нас с единствено гърбът на къщата на мисис Хенеси.