Софи Джордан - Огнена светлина

В гърдите ми напира болка, но сдържам чувствата си, мислейки си за всичко онова, от което мама се беше отказала заради мен. За всичко, което бе изгубила. И за Тамра. Тя никога не бе имала нещо свое. Може би моментът най-накрая беше дошъл. И за двете.

— Ясинда Джоунс, излезте отпред и се представете.

Тези думи карат стомахът ми да се свие. Това е третият учебен час, което означава, че правя това за трети път този ден.

Измъквам се от чина си, настъпвайки нечии раници, и тръгвам към предната част на класната стая, за да застана до мисис Шулц. Трийсет чифта очи се взират в мен.

Мама ни записа миналия петък. Настоя, че вече е време. Записването в училище е първата крачка към приобщаването. Първата стъпка към нормалния живот. Тамра е развълнувана, готова е за това.

Цялата минала нощ лежах будна в леглото си, беше ми зле на стомаха, мислех си за днешния ден. Мислех си за прайда и за всичко, от което се отказвам. Какво от това, че летенето през деня беше забранено? Поне можех да летя. Правилата на прайда, срещу които се борех, изведнъж започнаха да бледнеят пред новата реалност. Дори не съм сигурна защо отхвърлях Касиан толкова упорито. Само заради Тамра? Или имаше и нещо друго, освен лоялността към сестра ми, което ме спираше да бъда с него?

Заобиколена съм от тълпа от тийнейджъри. Човешки същества. Стотици. Гласовете им звънтят, силно и непрестанно. Въздухът е изпълнен с дразнещата миризма на фалшиви парфюми. Истински ад за едно драки .

Знаех, че срещата с външния свят беше неизбежна. Знаех, че щях да живея сред хората. И вероятно щях да предприема мое собствено пътешествие. Но никой не правеше това през юношеските си години. А едва когато станеше зрял, силен и напълно развит дракон. И никой не ходеше в пустиня като тази. По съвсем обясними причини.

С усилие на волята се въздържам да почеша ръката си. Едва пролет е, но жегата и сухотата дразнят кожата ми. Под трептящата флуоресцентна светлина усещам в мен да се надига пристъп на гадене и отмала.

Покашлям се и заговарям с пресипнал глас.

— Здравейте, аз съм Ясинда Джоунс.

Момиче от предните чинове върти кичур от косата си.

— Да! Вече знаем това. — Тя се усмихва, устните й са противно гланцирани.

Мисис Шулц ме спасява.

— Откъде сте?

Майка ми ме беше подготвила за тези въпроси.

— От Колорадо.

Окуражителна усмивка.

— В кое училище учехте там?

Мама беше помислила и за това.

— Имах домашни учители. — Това беше най-лесното обяснение, за да бъдем записани. Не можехме да помолим прайда да изпрати училищните ми документи.

Няколко деца веднага се засмиват. Момичето, което си играе с кичур от косата си, завърта очи нагоре.

— Откачалка.

— Достатъчно, Бруклин. — Мисис Шулц отново ме поглежда, но вече не така мило, а доста по-отчуждено. Сякаш току-що бях признала, че чета книги от препоръчителния списък за първи клас. — Сигурна съм, че сте се сдобили с интересен опит.

Кимвам и се запътвам към чина си, но гласът й ме спира.

— И имате сестра близначка, нали?

Спирам се с надежда разпитът да приключи.

— Да.

Момче с лице на червени петна и малки очички като на невестулка промърморва:

— Двойно по-добре.

Неколцина от новите ми съученици прихват. Основно момчета.

Мисис Шулц не ги чува или се преструва. Все едно. Искам това да приключи, за да се върна на мястото си и да стана невидима.

— Благодаря, Ясинда. Вярвам, че ще свикнете бързо с новото си училище.

Да, със сигурност.

Връщам се на чина си. Мисис Шулц се впуска в дискусия за Антигона. Четох пиесата преди две години. В старогръцкия й вариант.

Поглеждам към прозореца и гледката, която се открива към паркинга. Над проблясващите покриви на коли в далечината към небето се издигат планини и сякаш ме приканват.

Решавам, че все пак ще опитам да летя. Мама го е правила, когато е живяла тук. Не е невъзможно. Но на този етап ще бъде трудно да се измъкна. Мама следи всичко отблизо. Наумила си е да ни води и да ни взима от училище, сякаш сме седемгодишни. Не съм сигурна дали се притеснява, че прайдът ще ме проследи, или че ще избягам. Ще ми се да си мисля, че ми има достатъчно доверие, за да знае, че не бих го направила.

Да раздвижвам крилата си от време на време, няма да попречи на мама и Тамра да живеят живота, който толкова много желаят.

Настанявам се на мястото си, сгънатата карта на града в джоба ми е единствената ми надежда в този момент. Вече на няколко пъти я разглеждах внимателно, запаметявайки всеки парк в района. Това, че живея тук, не означава, че съм готова да изгубя способностите си. Мисълта, че отново ще летя, е единственото нещо, което ми дава сили да продължа. Рисковано или не, отново щях да усетя напора на вятъра.