Софи Джордан: Огнена светлина

— Може би ще я накараме да размисли за басейна, след като останем тук по-дълго — казва мама. — Би било приятно да поплуваме това лято.

Предполагам, това е нейният начин да ме разведри, но единствените думи, които отекват в ушите ми са: „след като останем тук по-дълго“

— Защо? — казвам аз рязко, разплисквайки водата по-енергично с крака. — Можеше да избереш хиляди други места. Защо точно това?

Можехме да отидем навсякъде другаде. В някое малко градче с хладни, мъгливи хълмове или планини. Но не, тя избра Чапарал — град по средата на пустинята, на сто и петдесет километра от Лас Вегас. Тук я няма хладната влага, която да подхранва тялото ми. Няма мъгли. Няма леснодостъпни възвишения или планини. Нито дори истинска, плодородна земя. Никакъв изход. И всичко това е просто непоносимо!

Тя въздъхва.

— Мислех, че така ще бъде по-лесно за теб.

Изсумтявам презрително.

— Няма нищо лесно в това.

— Искам да кажа, че тук по-лесно ще направиш избора си. — Тя се пресяга към мен и отмята кичур коса от рамото ми. — Нищо не убива дракона така, както една безплодна и суха пустиня. Знам това.

Стрелвам я с поглед.

— Какво имаш предвид?

Тя поема дълбоко въздух.

— Живях тук по време на пътешествието си.

Отдръпвам се и се вторачвам в нея. Много дракони правят пътешествия, за да опознаят в някаква степен външния свят. Те не траят дълго. Година, може би две. Но местата, където ходят, никога не са сухи и горещи. Никога не са в пустинята. Един дракон просто трябва да знае как да изглежда като човешко същество, за да оцелее. И понякога, много рядко, драконът може да предпочете да остане в света на хората.

— Мислих, че си била в Орегон. Заедно с Джабел, където двете сте живели заедно.

Мама кимва.

— В началото бях с Джабел, но няколко месеца по-късно реших… — Тук тя спира, за да си поеме дъх. — Реших, че не искам да се връщам в прайда.

Изправям се.

— Защо никога не си ми казвала за това?

Тя свива устни.

— Очевидно е, че съм се върнала. Но не исках всички да узнаят, че съм била подложена на натиск.

Тогава разбирам. Досещам се откъде е дошъл натискът.

— Татко — казвам аз.

Усмивката и се смекчава.

— Баща ти никога не е ходил на пътешествие, както знаеш? Не беше нужно. Той никога не е искал да бъде нещо друго, освен драки . — Устните й потреперват и тя погалва бузата ми. — Ти много приличаш на него. — Мама въздъхва и отпуска ръката си. — Тъй или иначе, той ме посещаваше всеки месец в Орегон… и всеки път се опитваше да ме убеди да се върна у дома. — Лицето й посърва. — Това направи нещата много трудни за мен. — Тя ме гледа право в очите. — Исках да се махна от прайда, Ясинда. Дори и тогава. Той никога не е бил за мен, но баща ти ме спираше. Затова избягах. Дойдох тук.

— Тук?

— Предполагах, че баща ти няма да ме открие на такова място.

Потърквам ръката си. Кожата ми вече е суха и бяла като тебешир.

— Почти веднага драконът в мен започна да отслабва. Всеки път, когато рискувах да летя, ставаше все по-трудно да се трансформирам. Планът ми работеше. Бях на път да се превърна в човек.

— Но ти се върна.

— Най-накрая осъзнах реалността. Исках да се откажа от прайда, но баща ти ми липсваше. Той не можеше да живее без дракона в себе си, а аз не можех да живея без него.

Взирам се в повърхността на водата, тиха и неподвижна, несмущавана дори и от най-лек полъх. Опитвам се да си представя какво е да обичаш някого толкова много. Толкова силно, че да се откажеш от всичко, което някога си искал за себе си. Мама бе сторила именно това.

Не можех ли аз да направя жертва за тези, които обичах? За мама и Тамра? Вече бях изгубила баща си. Наистина ли исках да изгубя и тях?

Точно тогава онзи ловец, Уил, изниква в съзнанието ми. Не знам защо. Може би защото ме пусна да си вървя. Дори не ме познаваше, а ме пусна… макар да бе обучен да прави точно обратното. Той се беше преборил с онова, което беше в кръвта му. Да ловува и да унищожава моя вид. Щом той можеше да изневери на своя свят, същото можех да направя и аз. Бях достатъчно силна за това.

Гласът на мама достига до мен.

— Знам, че сега ти е трудно да го приемеш. Затова избрах този град. Пустинята ще се погрижи за нещата вместо теб. Рано или късно.

Рано или късно. Трябваше единствено да почакам, докато драконът в мен умре. Щях ли да бъда доволна тогава? Щях ли да бъда благодарна на майка си един ден, както тя си мисли?

Тя стисва коляното ми.

— Да влезем вътре. Искам да обсъдим някои неща с теб и сестра ти, преди да ви запишем на училище.