Софи Джордан - Огнена светлина

— Обичам да тичам. — Когато тичам бързо, вятърът се удря в лицето ми и така почти мога да си представям, че летя.

— Понякога — продължава той, — момчетата и момичетата бягат заедно по физическо. Макар да не съм сигурен, че мога да поддържам твоето темпо. — Гласът му е нисък, провокиращ. Облива ме топла вълна и се спуска надолу към корема ми.

Представям си картината, представям си как двамата с него бягаме един до друг. Нима той иска това? Устните ми потръпват. Аз, разбира се, с удоволствие бих тичала с него. Но не трябва. Не мога. Идеята просто не е добра.

Две момчета влизат със закъснение, когато бие последният звънец. Поглеждат към нас. Към Уил, не към мен. Аз не заслужавам тяхното внимание.

Единият, с късо подстригана гарвановочерна коса, върви пред другия. Лицето му е изящно, тясно и красиво, с тъмни бистри очи. Внезапно ме обзема страх, когато осъзнавам, че очите му всъщност са мъртвешки студени, пресметливи.

Едрият му приятел върви важно зад него — косата му е толкова червена, че неволно примигвам.

— Хей! — Този с тъмната коса кимва на Уил, спирайки се пред нашия чин. Чувствам се някак странно застрашена.

Уил се обляга назад на стола си.

— Какво става, Зендър?

Зендър изглежда почти… объркан. Повдига вежди, насочвайки вниманието си към мен. И тогава разбирам. Той недоумява защо Уил седи тук. С мен.

Аз също не разбирам. Може би някъде в съзнанието си Уил си спомня, разпознава ме… По дланите ми избива влага. Стисвам бедрата си под чина.

Този с червената коса заговаря по същество.

— Не седиш с нас?

Уил свива рамене.

— Ами, не.

— Ядосан ли си нещо? — пита червенокосият.

Зендър мълчи. Продължава да ме гледа. Стомахът ми се свива от мастиленочерния му поглед. Една мисъл изпълва ума ми. Той е зъл! Странна мисъл. Мелодраматична. Но аз съм драки . Знам, че злото съществува. И винаги ни преследва.

Размърдвам се неловко на стола си. Очевидно Зендър разбира това, което не е по силите на приятеля му. Поради някаква причина Уил иска да седи до мен. Обмислям да се преместя на друг чин, но така само ще привлека повече внимание.

Естествено. Просто се дръж естествено, Ясинда.

— Аз съм Зендър — казва ми той.

— Ясинда — отвръщам, усещайки погледа на Уил върху мен.

Зендър ми се усмихва. Загадъчно и очарователно. Сигурна съм, че това действа на повечето момичета.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихвам се едва-едва.

— На мен също.

— Мисля, че сме заедно в класа по здравно възпитание. — Гласът му е копринено мек.

— Сигурно имаш предвид сестра ми Тамра.

— О! Близначки?

Произнася думата „близначки“, като че ли в това има нещо неповторимо и упадъчно, сякаш в устата му има шоколад. Мога само да кимна.

— Яко. — Очите му се спират задълго върху лицето ми и това ме кара да е чувствам някак незащитена. Най-накрая отмества поглед и тупва по гърба момчето с червената коса. — Това е брат ми Ангъс.

Премигвам. Те ни най-малко не си приличат. Като изключим заплахата, която и двамата излъчват.

— И предполагам вече си се запознала с Уил — продължава той.

Кимвам, макар че не сме се запознали официално.

— Ние сме братовчеди.

Братовчеди. Ловци! Само че не като Уил.

Дробовете ми се разширяват от тлеещата жарава в мен. Сдържам дъха си. Възпирам горещата вълна и буботещото пулсиране, които се надигат от дълбините ми. И колкото и да е странно, не съм изненадана. Парещата тревога се беше появила още в мига, когато двамата влязоха в стаята. Те са по-различни от останалите хора наоколо. Те са заплаха. Това подсказват инстинктите ми.

Зендър и Ангъс никога не биха ме оставили да избягам. Биха се насладили на шанса да ме убият. Не знам накъде да гледам. Близостта на тези жестоки хищници ме смазва. Страхувам се, че ще видят истината в очите ми. Оглеждам се трескаво в търсене на безопасно място, където да спра погледа си.

— Наистина ли? — казвам тихо и отново поглеждам неволно към тях. — Значи, братовчеди. Много хубаво.

Ангъс свива презрително устни, откривайки за миг зъбите си и аз знам колко глупаво са прозвучали думите ми. Аз съм едно банално и безинтересно момиче.

Той се подсмихва към Уил, свива рамене и тръгва към дъното на стаята, без да ме погледне повече. Чувствам облекчение, но само частично. Зендър се задържа при нас. Лукавите му очи ясно казват, че той е по-голямата заплаха. Той е по-умният от двамата.

Поглежда ту към мен, ту към Уил.

— Ще дойдеш ли довечера? — пита Зендър.