Софи Джордан - Огнена светлина

— Благодаря.

— Утре седни до мен в часа.

Вместо с Уил. Сякаш той би пожелал да седне отново до мен.

— Разбира се.

— Супер. — Тя се отдръпва от шкафчетата и отмята палавите кичури от очите си. — Не бива да изпускам автобуса си. До утре. — След като изчезва в тълпата, забелязвам Тамра да върви между едно момче и едно момиче. Още не ме е видяла. Усмихва се. Не, направо цялата грее. Откакто умря татко, не съм я виждала толкова щастлива. И дори по-отдавна. Откакто стана ясно, че никога няма да може да се преобрази.

Не мога да спра да се чувствам тъжна. Тъжна и самотна, докато стоя в този претъпкан коридор.

Мама е сред първите долу, когато излизаме навън. Въздухът е замъглен от палещата горещина. Не е много по-различен от парата, която се надига към устата и носа ми. Цялото ми тяло ме сърби и сякаш изгаря в непоносимата суха атмосфера. Стисвам устни и забързвам към колата.

Нашият син поръждясал седан гледа към дълга върволица коли, подредени една зад друга под формата на навита змия.

Тамра изпъшква до мен.

— Трябва ни собствена кола.

Не си правя труда да я попитам как ще стане това. Когато майка ни замени старата ни кола за седана в един от предишните градове, в които живяхме, тя трябваше да доплати още известна сума в брой, за да се сдобием с него. А пред нас, разбира се, стоеше и въпросът за покрива над главите ни и храната на масата ни. И без това едва успявахме да съберем парите за квартирата, в която живеехме. За щастие, тя започва работа тази вечер.

Тамра ме стрелва с поглед.

— Не че някой би ти позволил на теб да седнеш зад волана. Аз ще карам.

Завъртам очи. Това е малка семейна шега. За мен е известно, че мога да летя, но не мога да карам кола, дори от това да зависи живота ми. Въпреки всичките усилия на майка ми да ме научи, съм безнадеждна зад волана.

Тамра сяда на предната седалка. Аз се качвам отзад.

— Е? — пита мама високо и енергично. Жалко, че няма да може да се запише за мажоретка заедно с Тамра. Притежава нужния ентусиазъм.

— Всичко е страхотно — заявява Тамра. И сякаш, за да докаже това, помахва на учениците, с които я видях да върви по коридора. Те отвръщат на поздрава й.

Става ми лошо. Накланям се на една страна и отпускам лицето си върху напеченото от слънцето стъкло.

Мама поглежда през рамо.

— Ами ти, Ясинда? Имаш ли симпатични съученици?

Лицето на Уил изплува в ума ми.

— Няколко.

— Чудесно. Видяхте ли, момичета? Казах ви, че тази промяна ще ни се отрази добре. — Тя говори така, сякаш сме се озовали тук по някакво общо решение, пропускайки факта, че бяхме избягали посред нощ. А също и това, че не бях имала никакъв избор.

Очевидно мама не може да долови мъката в гласа ми. Или е решила да я игнорира. По-скоро второто. За родителите е по-лесно да не ти обръщат внимание, да се преструват, че всичко е наред, и да правят каквото си искат, докато те убедят, че това е за твое добро.

За щастие колата потегля през претъпкания паркинг. На няколко пъти спираме рязко, докато разни ученици разсеяно дават назад и изскачат неочаквано пред нас. Други пък се мотаят безцелно на групи около колите си.

Тогава го забелязвам. Джим, когото съм виждала и преди. Със спомена идва и страхът, който изпълва устата ми с метален меден привкус на кръв. Кожата ми се опъва и ми се приисква да изчезна. Боря се с импулса, който ме кара да се преобразя, опитвам се да отблъсна сраха. Драконовият ми инстинкт, чиято цел е да ме предпазва, сега работи против мен.

Блестящият черен ленд ровър с фарове на покрива, е паркиран така, че при нужда да може да се измъкне по най-бързия начин. Това превозното средство има конкретно предназначение. Целта му не е просто да демонстрира високо социално положение.

Това е машина, създадена да ме унищожи.

Старите пружини на седалката ми проскърцват, когато се навеждам напред.

— Може ли вече да си вървим?

Мама махва към колите пред нас.

— Какво предлагаш? Да мина направо през тях ли?

Не успявам да се овладея. Поглеждам отново към ленд ровъра. Група момичета стоят пред бронята на колата близо до Ангъс и Зендър, които са се подпрели на капака. Бруклин е там. Говори с цялото си тяло, развява косата си, която е като извадена от реклама за шампоан. Ръцете й танцуват във въздуха.

Потъвам на задната седалка, чудейки се защо той не е сред тях. Едновременно доволна и разочарована, че не е там.

И след това, сякаш призовала го по някакъв чудодеен начин, го усещам да се приближава. Кожата ми потръпва и малките косъмчета на тила ми настръхват. Също като в класната стая днес, когато знаех, че е наблизо, дори преди още да съм го видяла.