Софи Джордан - Огнена светлина

Знаейки, че не греша, се изправям на седалката и оглеждам паркинга. Той се задава между две коли, крачейки с лекотата и увереността на дива котка. Слънцето докосва косата му, придавайки й златист нюанс.

Появата му кара сърцето ми да се свие, гърдите ми горят. Поемам дълбоко въздух през носа си, опитвайки се да намаля надигаща се в мен топлина. Вероятно съм издала някакъв звук, може би въздишка, защото Тамра поглежда назад към мен. Или причината е просто в това, че сме близначки. Спомням си за времето, когато двете с нея бяхме свързани. Тя ми хвърля странен поглед и сетне извръща глава към прозореца. Отново не издържам на изкушението и също поглеждам навън. Не мога да не го направя.

Уил се спира и вдига очи. Сякаш е доловил миризмата ми във въздуха, което, разбира се, е невъзможно. Той не може да ме предусети така, както аз него. Но в следващия момент ме забелязва.

За момент погледите ни се срещат. После на устните му се появява усмивка, което кара стомахът ми да се свие. Уил отново тръгва. Бруклин се втурва към него. Той не спира да я изчака и тя изостава зад него, опитвайки се да го настигне.

Тамра промърморва нещо под носа си.

— Какво? — питам аз, сякаш се оправдавам за нещо.

— Не се преобразяваш, надявам се?

— Какво? — пита мама със стария си глас. Познатият висок тревожен тон, който чувам толкова често. Няма го вече предишното й въодушевление.

— Ясинда за малко да се преобрази днес в училище — заявява Тамра превзето и напевно, както говорят разглезените момичета навсякъде по света. Това ми напомня за времето, когато взимах куклите й и им правех прически.

Мама ме търси с очи в огледалото за обратно виждане.

— Ясинда? — казва тя настойчиво. — Какво се случи?

Свивам рамене и поглеждам отново през прозореца.

Тамра е достатъчно мила, за да отговори вместо мен.

— Тя започна да се преобразява, когато видя онова симпатично момче.

— Кое момче? — пита мама.

Тамра вдига ръка.

— Ето това там.

— Не сочи с ръка — срязвам я аз и лицето ми отново е залято от топлина.

Твърде късно, мама поглежда натам.

— Значи просто… го видя?

— Да — потвърждавам аз, смъквайки се по-ниско на седалката.

— И започна да се преобразяваш?

Потърквам челото си, усещайки първите признаци на главоболие.

— Виж, не съм направила нищо съзнателно. Просто се случи.

Виждам през зацапаното стъкло как Уил сяда зад волана. Братовчедите му също влизат в колата. Имайки предвид, че не ги харесва особено, той определено прекарва доста време с тях. Добре е да запомня това. Той е неразривно свързан с тях.

Бруклин също го наблюдава, застанала до приятелите си, със скръстени пред гърдите си ръце.

— Ясинда… — Мама произнася името ми тихо и с такова огорчение, че ми идва да хвърля нещо. Да извикам. Боли ме, че съм такова разочарование за нея. Хрумва ми, че тя просто не може да ме обича такава, каквато съм.

Татко ме обичаше — беше горд с мен, когато за пръв път се преобразих. И дори повече от горд, когато се разбра, че съм огнедишаща. Първата от поколения насам.

Не и майка ми. При нея винаги доминираше безпокойството… Сякаш съм някакво опасно същество, на което е дала живот. Някой, който трябва да обича, но не и по своя воля.

Най-накрая потегляме. Успявам да не погледна към ленд ровъра, който в този момент се движи покрай редиците коли.

Ъгълчетата на устата на мама са свити, докато се отдалечаваме от училището. После поклаща глава, сякаш е стигнала до някакъв извод.

— Няма проблем — казва. — Стига наистина да не се преобразиш… което не би трябвало да е лесно тук. — Поглежда строго към мен. — Като мускул е. Ще загуби силата си, ако не го тренираш.

Както е станало с нея. Имам само бегли спомени от преобразяването на мама. Минаха години оттогава. Дори когато можеше, тя рядко го правеше и предпочиташе да бъде у дома с мен и Тамра, докато татко летеше. После, когато Тамра не можа да се преобрази, тя обърна гръб завинаги на тази своя способност.

— Знам — отвръщам аз.

Само че не съм като нея.

Колкото и потисната да бях в прайда, колкото и несигурна да се чувствах около Касиан… животът в тази пустиня, който постепенно убиваше моето драки , беше многократно по-лош.

— Просто за твое добро стой настрана от това момче.

Сега е мой ред да кимна.

— Разбира се — отвръщам, макар вътрешният ми глас да казва не . Макар в ума ми да се прокрадва мисълта, че може би мразя майка си съвсем малко. Защото макар да знам, че трябва да стоя далече от Уил, вече ми е омръзнало тя да решава вместо мен. Дали онова, което прайдът бе замислил за бъдещето ми, беше толкова лошо, че да се наложи да дойдем тук? Касиан наистина ли е толкова лош? Не че ме отблъскваше по някакъв начин. Просто не ми харесваше, че някой друг го е предопределил за мен. Към това се прибавяше и фактът, че сестра ми беше влюбена в него още от тригодишна възраст. Той винаги носеше Тамра на конче, въпреки че мама всеки път му се караше и настояваше да я свали. В такива случаи аз й пригласях. И сетне това престана да бъде необходимо. Касиан се преобрази и загуби интерес и към двете ни. Не ме забеляза повече, докато самата аз не се преобразих. А що се отнася до Тамра, нейният неуспех да ме последва предопредели съдбата й. Касиан напълно забрави за нея.