Софи Джордан - Огнена светлина

— Не знам.

В демонично тъмните очи на Зендър проблясва раздразнение.

— Защо не?

— Имам да пиша домашно.

— Домашно! — Зендър изрича думата като нещо чуждо, сякаш никога преди не я е чувал. За момент изглежда така, все едно е готов да се разсмее. После обаче става сериозен и казва със суров глас:

— Имаме работа за вършене. Баща ми и баща ти ще те очакват.

Ръката на Уил се свива в юмрук на масата.

— Ще видим.

Братовчед му го поглежда гневно.

— Да. Ще те очакват. — После поглежда към мен. Мастиленият му поглед омеква. — Доскоро, Ясинда. — И почуквайки небрежно по масата, се отдалечава.

След като си тръгва, вече дишам по-леко.

— Е — обръщам се към Уил, — братовчед ти изглежда… приятен.

Той се усмихва за момент, но очите му са мрачни.

— Трябва да стоиш настрана от тях — казва Уил тихо и аз усещам топлия му дъх върху кожата си.

Вече съм взела това решение, но въпреки това ми хрумва да го попитам какво по-точно има предвид:

— Защо?

— Те не са от момчетата, с които едно симпатично момиче трябва да има нещо общо. — Сухожилията на ръката му изпъкват, докато я отпуска и свива в юмрук. — Те са идиоти. Почти всеки би го потвърдил.

— А какво биха ми казали другите за теб? — питам аз кокетно, за да поразведря обстановката. — Ти добро момче ли си?

Той се обръща и ме поглежда. Тези променящи се очи ме привличат, напомнят ми на наситенозелените и кафяви тонове на дома, който изоставих.

— Не. Не съм. — Уил отново поглежда напред.

Мистър Хенк не обръща внимание на класа, тракайки ритмично по компютъра си.

Усещам болезнено стягане в гърдите си. Тлееща топлина…

— Защо седна при мен?

Тишината продължава толкова дълго, че започвам да се чудя дали изобщо ще ми отговори, когато най-накрая признава:

— Не знам. Все още се опитвам да разбера това.

Питам се какво точно очаквах да чуя. Че има необяснимото усещане, че отнякъде ме познава? Никой от нас не отваря учебника си. Едва дишам, страхувайки се, че надигащата се в мен топлина може да си пробие път през устните или през носа ми. Поемам си малки глътки въздух в очакване на звънеца.

В стаята се чува монотонно жужене като в кошер. Господин Хенк спира да пише. Наблюдавам как очите му се затварят, главата му клюмва върху несъществуващия му врат. Очилата му се плъзват надолу по носа му.

Подскачам, когато зад гърба ми избухва нечий писклив смях. Поглеждам през рамо и виждам момиче в черно, пристиснато на стола си от братовчедите на Уил. Ангъс я гъделичка отстрани и тя се мята на чина си, при което дългата й руса коса се развява във въздуха. Момичето се вкопчва в ръката на Зендър, сякаш той може да я спаси от приятното мъчение.

На лицето на Зендър е изписана уморена усмивка — изглежда отегчен. Сякаш усетил, че го наблюдавам, погледът му се стрелва към мен и усмивката изчезва от лицето му. Тъмните му очи ме поглъщат.

— Обърни се.

Плътният глас кара гърлото ми да се свие. Поглеждам към Уил.

Устните му едва помръдват, докато говори.

— Довери ми се. Не би искала да си от момичетата, които Зендър забелязва. Нещата около тях никога не се развиват добре.

— Аз почти не съм говорила с него. Не мисля, че…

— Видях те.

Побиват ме злокобни тръпки. Избърсвам влажните длани в джинсите си.

Тогава той се засмива. Тихо и приглушено. И някак безрадостно.

— Да. Той те забеляза. — Устните му се свиват. — Съжалявам за това.

Звънецът бие и неестественият му звук за пореден път опъва нервите ми, както през целия ден.

И в следващия момент Уил вече не е до мен. Излязъл е през вратата, преди дори да успея да си събера нещата или да му кажа довиждане.

7

Отново се боря с шкафчето си, стоманената ключалка е като ледена целувка при досега с пръстите ми. Случайни тела се блъскат в мен и ме отминават. Колкото и да е странно, усещам в очите си парене. Те се напълват със сълзи. Което е глупаво. Това, че не мога да си отворя шкафчето, не може да е причина да плача.

Но има и друго. Знам го. Истинската причина е всичко това, което ме заобикаля. Поглеждам наляво, с надеждата Тамра да се появи скоро, за да се махнем от това ужасно място.

— Уил Рътлидж. Впечатляващо. — Обръщам се в отговор на присмехулния глас и разпознавам момичето от четвъртия час по физическо. Тогава тя беше по-бърза от повечето момичета. Успях да я изпреваря само веднъж по време на обиколките. Правата й кестенява коса ми напомня за Лазур, но очите й са големи и синьо-зелени под палавите кичури на бретона й. Те всъщност са малко по-дълги и неравни, сякаш сама ги е оформяла с ножицата.