Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Изведнъж Дорийн някак натежа. Главата й увисна, клюмна към повърнатото, кичури руса коса се потопиха в локвата като корени на дърво в блато и аз разбрах, че е потънала в дълбок сън. Отстъпих крачка назад. Самата аз бях в полусън.

Тази нощ определих своето отношение към Дорийн. Реших - ще я наблюдавам, ще я слушам какво говори, но няма да й обръщам по-голямо внимание. Дълбоко в себе си щях да съм

вярна на Бетси и нейните невинни приятелки. Защото по характер приличах повече на Бетси.

Тихо се вмъкнах в стаята си и затворих вратата. Поразмис- лих и реших да не заключвам. Нямах сили да го направя.

Когато се събудих в потискащия зной на облачното утро, аз се облякох, наплисках очите си със студена вода, начервих устните си и леко открехнах вратата. Уверена бях, че ще видя тялото на Дорийн, проснато сред повърнатата локва като грозно, конкретно доказателство за собствената ми омърсена душа.

В коридора нямаше никой. Килимът лежеше изпънат от край до край, чист и яснозелен с изключение на едно нищожно, неправилно тъмно петно пред вратата ми, сякаш някой случайно бе разсипал чаша вода, но грижливо я бе попил и изсушил.

Върху масата на банкета, даван от „Лейдис Дей“, бяха подредени жълто-зелени половинки от авокадо, напълнени с майонеза и очистени раци, дървени подноси с най-отбрани меса, ростбиф и студено пилешко, а тук-там бяха поставени кристални купи, пълни с черен хайвер. Сутринта нямах никакво време да закуся в хотела, бях изпила само чаша запарено кафе, толкова горчиво, че носът ми се сбърчи, и сега направо умирах от глад.

Преди да дойда в Ню Йорк, аз не се бях хранила в изискан ресторант. Не смятам този на мотела „Хауард Джонсън“, къде- то винаги си поръчвах пържени картофки, сандвичи със сирене и ванилов сладолед. В компания на хора като Бъди Уилард. Не зная защо, но обичам да си похапвам повече от всичко друго на света. Каквито и количества да поглъщам, не напълнявам. От десет години не съм променяла теглото си, като изключим един-единствен път.

Любимите ми ястия са с много масло, сирене и сметана. В Ню Йорк често ни даваха безплатни обеди с хора от списанието или с разни известни личности, които ни посещаваха, така че добих навик да изчитам огромните, изписани на ръка листове с менюто, където една незначителна гарнитура от грах струваше петдесет или шейсет цента, с намерението да избера най-скъпите, най-пищни ястия и да си ги поръчам наведнъж.

Винаги ни хранеха за чужда сметка, така че не изпитвах срам или вина. Освен това ядях толкова бързо, че не карах да ме чакат онези, които обикновено си поръчваха само салата и сок от грейпфрут, понеже се надяваха да отслабнат. Почти всички, с които се запознах в Ню Йорк, се надяваха да отслабнат.

- Бих искал да приветствам с добре дошли този букет от хубави и умни млади дами, които са чест за нашата редакция.

- Пълничкият плешив церемониалмайстор хринтеше в микрофона, закачен на ревера му. - Този банкет е само малък пример за гостоприемството, което отделът „Експериментална кули нария“ на „Лейдис Дей“ демонстрира във ваша чест.

Последва дискретно, изискано изръкопляскване и всички се разположихме край огромната, застлана с ленена покривка маса.

Бяхме единайсет от момичетата в списанието заедно с по- вечето от ръководещите ни редактори, както и целият състав на „Експериментална кулинария“ при „Лейдис Дей“ - в болнично бели облекла, изящни бонета и безупречен грим в един и същ цвят - прасковен.

Бяхме само единайсет, тъй като Дорийн отсъстваше. Мястото й, кой знае защо, бе определено до мен и столът й остана празен. Запазих сувенира, определен за нея - джобно огледалце с надпис „Дорийн“, изрисуван отгоре с грациозни букви, а венче от заскрежени маргаритки обрамчваше сребристия кръг, където би трябвало да се отрази ликът й.

Дорийн бе посветила този ден на Лени Шепърд. С него прекарваше почти цялото си свободно време.

Един час преди обяда в „Лейдис Дей“ - голямото женско списание, поместващо всеки месец богата притурка от две страници с ястия, цветни снимки с различна тематика и място на действие - ни разведоха из необятни блестящи кухни и ние видяхме колко трудно е да се фотографира ябълков пай а 1а mode под яркото осветление, тъй като сладоледът започва да се топи, та трябва да се подкрепя отстрани с клечки за зъби или незабавно да се подменя, ако съвсем се е размекнал.

При вида на всичките тези храни, с които бяха претъпкани кухните, главата ми се замая. Не че вкъщи не сме имали какво да ядем, просто баба ми винаги готвеше икономични ястия и месеше икономични питки с месо. Освен това още в минутата, когато поднасяхме вилица към устата си, тя имаше навика да казва: „Надявам се, че ти харесва, струва четирийсет и един цента фунтът“, което винаги ми внушаваше чувството, че гълтам по-скоро монети, отколкото неделна гозба.