Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Докато стояхме прави зад столовете и слушахме приветствената реч, аз леко сведох глава и тайничко огледах разположението на купите с хайвер. Една от купите стратегически бе поставена между моето място и това, което щеше да заеме Дорийн, ако бе дошла.

Реших, че момичето отсреща не би могло да я достигне, защото пред него се кипреше препълнена фруктиера със захаросани плодове, а Бетси, от дясната ми страна, би била твърде възпитана да ме помоли да поделим купата, при положение че я държа далеч от обсега й зад чинийката ми за хляб и масло. При това недалеч от момичето, вдясно от Бетси, имаше друга купа и то би могло да си вземе от нея.

Дядо ми и аз си имахме постоянна тема за шеги. Той беше оберкелнер в един провинциален клуб близо до нашето градче и всяка неделя баба ми отиваше с колата да го прибере за понеделника - почивния му ден. Брат ми и аз се редувахме да ходим с нея. Дядо ми винаги сервираше неделна вечеря на баба ми и на нас, сякаш бяхме редовни посетители на клуба. Той обичаше да ми поднася разни лакомства и още деветгодишна аз бях силно пристрастена към студените сосове, хайвера и пастета от аншоа.

Шегувахме се, че на моята сватба дядо ми ще трябва да донесе толкова хайвер, колкото мога да изям. Шегата бе в това, че аз въобще не възнамерявах да се омъжа, но дори и да ми се случеше, дядо ми не би бил в състояние да осигури толкова хайвер, освен, разбира се, ако ограби клуба и домъкне хайвера в куфар.

Под прикритието на звънтящите чаши, сребърни прибори и порцелан аз отрупах чинията си с късчета пилешко. След това плътно покрих пилешкото месо с хайвер, сякаш намазвах филия с масло. После вдигах с пръсти едно по едно късчетата месо, завивах ги така, че хайверът да пусне сока си, и ги изяждах.

След дълги притеснения какви видове лъжици да ползвам бях стигнала до заключението, че ако на масата вършиш нещо нередно, но с известна предизвикателност, сякаш отлично съзнаваш, че го правиш точно както трябва, никой не би те помислил за невъзпитан или недодялан. Дори ще те приемат за оригинален и остроумен.

Научих този трик в деня, когато Джей Сий ме заведе на обяд с прочут поет. Той се появи в ужасно омачкано сако от кафяв туид, сиви панталони и фланелка на сини и червени карета в един особено официален ресторант, целият във фонтани и полилеи, където всички останали мъже бяха с тъмни костюми и безупречни бели ризи.

Поетът яде салатата си с пръсти, лист по лист, докато ми говореше за антитезата на природата и изкуството. Не можех да откъсна очи от бледите, дебели пръсти, които шареха на- пред-назад от чинията със салата до устата му, стиснали мокри листа маруля. Никой не се изсмя, никой не му направи груба забележка. Поетът показа, че яденето на салата с пръсти е нещо съвсем естествено и разумно.

Никой от редакторите в списанието или представителите на „Лейдис Дей“ не седеше близо до мен, а Бетси се държеше мило и приятелски; тя май въобще не обичаше хайвер, така че ставах все по-самоуверена. Когато изядох първата чиния със студено пилешко и хайвер, напълних я повторно. После подхванах авокадото и майонезата с раци.

Авокадото е любимият ми плод. Всяка неделя дядо ми носеше по едно авокадо, скрито в дъното на чантата под шест измър- сени ризи и неделните комикси. Той ме научи да го ям, като запълня сърцевината му с разтопено гроздово желе и майонеза, смесени в сос с гранатов цвят. Изпитвах носталгия по този сос. В сравнение с него месото на раците изглеждаше блудкаво.

Как беше ревюто на кожи? - запитах Бетси, когато престанах да се безпокоя за съперничество в хайвера. Огребах последните осолени черни зрънца от чинията си със супена лъжица и я облизах, докато лъсна.

- О, великолепно усмихна се Бетси. - Показаха ни как сами можем да си направим наметка от опашки на норка със златна верижка, същият модел верижки могат да се намерят в магазините „Улуърт“ за долар и деветдесет и пет; Хилда моментално отскочи до складовете за търговия на едро с кожи и си купи цяло енопче опашници с голяма отстъпка, после отиде в „Улуърт“ и ги наниза още на връщане в автобуса.

Хвърлих поглед към Хилда, която седеше от другата страна на Бетси. И наистина тя бе наметната със скъп на вид шал от пухкави опашчици, прикрепени на висяща златна верижка.

Изобщо не можех да разбера тази Хилда. Висока над метър и осемдесет, тя имаше големи и издължени зелени очи, плътно стиснати червени устни и по славянски разсеян израз на лицето. Беше шапкарка. Стажуваше при редактора на модната страница и това я отделяше от момичетата с по-литературни наклонности като Дорийн, Бетси или мен, които пишехме статии, макар и някои само в областта на здравето и красотата. Не знам дали Хилда можеше да чете, но затова пък правеше фантастични шапки. Посещаваше специално училище по шапкарство в Ню Йорк и всеки ден идваше на работа с нова шапка, собственоръчно изработена от стръкчета слама или парченца кожа, от панделки или воали в нежни тонове.