Кийра Кас - И заживели щастливо

– Какво мислиш? – попита ме той.

– Дължим му всичко.

– Съгласен съм. – Картър изопна гръб и се обърна към Максън. – Ваше Величество, за нас ще е чест да останем в дома ви и да ви служим. Не мога да говоря от името на съпругата ми, но аз с радост бих запазил позицията си на градинар. Харесва ми да работя навън и съм готов да го правя цял живот. Ако някога се освободи позицията на главен градинар, бих искал да кандидатствам за нея, но и иначе съм доволен.

Максън кимна.

– Чудесно. А вие, госпожо Удуърк?

Погледнах към Америка.

– Ако бъдещата кралица е съгласна, бих искала да съм една от придворните ù дами.

Америка подскочи леко в трона си и притисна ръце към сърцето си.

Максън я погледна така, сякаш пред него стоеше най-прелестното същество на планетата.

– Вероятно разбрахте, че именно на това се е надявала. – Той се прокашля и изправи гръб, обръщайки се към мъжете на масата. – Да бъде отбелязано, че Картър и Марли Удуърк са официално оневинени и вече живеят под опеката на двореца. Освен това да бъде отчетено, че вече нямат каста и не подлежат на какъвто и да било вид сегрегация.

– Документирано е, Ваше Величество! – отвърна един от мъжете.

Веднага след това Максън стана и свали короната си, а Америка направо скочи от стола си и се спусна да ме прегърне.

– Безкрайно се надявах да останеш! – изчурулика тя. – Няма да се справя без теб!

– Шегуваш ли се? Представи си какво щастие ще е за мен да служа на кралицата?

Максън дойде при нас и стисна здраво ръката на Картър.

– Сигурен ли си за градинарството? Можеш да си върнеш униформата или дори да станеш съветник.

– Сигурен съм. Никога не съм се чувствал подходящ за подобни позиции. Винаги съм бил добър с ръцете си и работата на открито ме радва.

– Добре – каза Максън. – Ако някога размислиш, само кажи.

Картър кимна, премятайки ръка през кръста ми.

– О! – Америка се втурна обратно към трона си. – За малко да забравя! – Взе някаква малка кутийка и се върна при нас с огромна усмивка на лице.

– Какво е това? – попитах аз.

Тя се усмихна на Максън.

– Бях ти обещала, че ще присъствам на сватбата ти, а не спазих обещанието си. И макар да е малко късно, реших да ти се реванширам с един подарък.

Америка ми подаде кутийката и аз прехапах устни от нетърпение. Не бях получила нищо от нещата, които си бях представяла, че ще имам на сватбата си – разкошна рокля, невероятно тържество, купища цветя. Единственото нещо, което имах в онзи ден, беше най-съвършеният младоженец, а това ми беше засенчило всичко останало.

Въпреки това ми беше приятно да получа подарък. Така бракът ни изглеждаше по-истински.

Отворих кутийката и вътре открих две семпли, красиви златни халки.

Покрих устата си с ръка.

– Америка!

– Дано сме улучили размерите ви – каза Максън. – А ако предпочитате друг метал, веднага ще ги сменим.

– Мисля, че канапените ви пръстени са безкрайно трогателни – каза Америка. – Надявам се да ги приберете на някое тайно местенце и да ги запазите завинаги. Но с Максън сметнахме, че ви трябва нещо по-дълготрайно.

Вперих поглед в халките, не вярвайки на очите си. Странно. Как бе възможно две толкова дребни предметчета да се окажат безценни? Идеше ми да се разплача от радост.

Картър взе кутийката от ръцете ми я даде на Максън, изваждайки по-малката халка от нея.

– Да видим как ти стои. – Изхлузи бавно връвчицата от пръста ми и сложи златния пръстен на нейно място.

– Малко ми е хлабав – казах аз, завъртайки го на пръста си, – но е превъзходен.

Развълнувана, взех пръстена на Картър от кутийката, а той свали канапения и го хвана в ръката си заедно с моя. Златната брачна халка му пасна идеално и аз сложих ръката си върху неговата, разпервайки пръсти.

– Това е прекалено! – казах. – Твърде много хубави неща ни се събраха за един ден.

Америка дойде иззад гърба ми и ме прегърна през раменете.

– Имам чувството, че престоят още много хубави неща.

Обърнах се да я прегърна, а Картър отиде да стисне ръката на Максън отново.

– Толкова се радвам, че отново сме заедно – прошепнах аз.

– Аз също.

– Пък и все някой ще трябва да те усмирява – пошегувах се невинно.

– Сериозно ли говориш? Цяла армия не може да ме усмири.

Изкисках се.

– Никога няма да успея да ти се отблагодаря. Знаеш го, нали? Винаги ще съм до теб.

– Това е достатъчна благодарност.