Кийра Кас - И заживели щастливо

Закрихме устите си с ръце и прихнахме в толкова силен смях, че ни потекоха сълзи. Опасността беше отминала, бяхме се погрижили за Америка и в нейната глава се беше зародил спешен случай около някакви си кученца.

– Предлагам това да си остане между нас – каза Ан.

– Да, май е най-добре – въздъхнах аз. – Знаеш ли какво ù се е случило?

Ан се напрегна.

– Дори не мога да предположа какво са правили, но едно мога да ти кажа със сигурност: това беше огнестрелна рана.

– Огнестрелна? – възкликнах аз.

Ан кимна утвърдително.

– Ако беше само няколко сантиметра по-вляво, нямаше да я спасим.

Сведох поглед към Америка, която бодеше бузите си с пръсти, все едно искаше да провери какво е чувството.

– Слава богу, че е добре.

– Дори да не беше моята лейди, пак щях да искам нея за принцеса. Не знам какво щях да правя, ако я бяхме загубили. – Ан говореше не просто като слугиня, но и като поданица. Разбирах я отлично.

Кимнах с глава.

– Радвам се, че ти си била насреща тази вечер. Ще накарам момчетата да я върнат в стаята ù. – Приклекнах до Америка. – Ей, аз ще тръгвам. А ти гледай да не се повредиш отново, става ли?

Тя кимна мудно.

– Да, г’спожо.

Определено нямаше да си спомня нищо от случилото се.

Стражът, който беше дошъл да ме извика, стоеше на пост в дъното на коридора. Другият седеше на пода пред вратата и кършеше нервно ръце, докато Максън сновеше напред-назад.

– Е? – попита принцът.

– По-добре е. Ан се погрижи за всичко и Америка е... Е, пийна доста бренди, затова не е съвсем на себе си. – Текстът на коледната ù песничка прелетя през главата ми и аз се изхихиках. – Вече можете да влезете.

Стражът скочи на крака мигновено, а Максън влетя в стаята. Искаше ми се да ги спра, да ги разпитам, но моментът навярно не беше подходящ.

Тръгнах уморено към стаята ни, грохвайки след бурния прилив на адреналин отпреди малко. Като наближих, видях Картър да седи в коридора пред вратата ни.

– О! Не беше нужно да ме чакаш – казах тихо, за да не събудя някого.

– Сложих я на нашето легло – обясни той, – затова реших да те изчакам тук.

– Кого си сложил на леглото ни?

– Момичето от кухнята. Онова, което беше със стража.

– О, да. – Седнах до него. – Какво е имала да ми казва?

– Май ти ще я обучаваш. Казва се Пейдж и ако съдим по разказа ù, тази вечер е била страшно интересна.

– Какво имаш предвид?

Той понижи глас още повече.

– Била е проститутка. Каза, че Америка я намерила и я довела тук. Тоест принцът и Америка са напускали двореца тази вечер. Имаш ли представа защо?

Поклатих глава.

– Знам единствено, че току-що помогнах на Ан да зашие огнестрелна рана в ръката на Америка.

Смаяното изражение на Картър се припокриваше с моето състояние.

– Как са успели да се изложат на такава опасност?

Прозях се.

– Нямам представа. Но имам чувството, че е било с добри намерения.

Макар че спасяването на проститутки и попадането в престрелки не бяха особено благотворни занимания, знаех, че Максън винаги се стремеше да постъпи правилно.

– Хайде – каза Картър. – Ти можеш да легнеш до Пейдж. Аз ще спя на пода.

– Не. Където си ти, там съм и аз – отвърнах. Имах нужда да съм до него тази нощ. Толкова много неща минаваха през главата ми, а знаех, че той е единственото ми убежище.

Спомням си, че упреквах наум Америка, задето се сърдеше на Максън заради публичното ми наказание, но вече всичко ми се избистряше. Макар да го уважавах безкрайно, не можех да не му се ядосам поне мъничко, задето не беше успял да я предпази. За пръв път виждах най-голямото си премеждие през нейните очи. В този момент осъзнах колко много я обичах и че чувствата ни бяха напълно взаимни. Ако тогава беше изпитала дори половината от тревогата, която аз изпитвах по нея тази вечер, ми беше повече от достатъчно.

* * *

Беше минала седмица и половина, а още нищо не се беше наредило постарому. Където и да отидех, всички разговори се въртяха около нападението. Аз бях една от малкото, извадили късмет. Докато някои се бяха сблъскали с безпощадна смърт из коридорите на двореца, ние с Картър бяхме скътани на безопасно в стаята ни. Той бил в градината, когато чул изстрелите, и веднага щом осъзнал какво се случва, хукнал към кухнята, откъдето ме грабна и ме заведе в стаята ни. Избутахме заедно леглото до вратата и легнахме отгоре му, за да е по-тежко.

Часовете се занизаха, а аз треперех в обятията му, ужасена, че бунтовниците ще ни намерят. Чудех се дали биха ни пощадили. Постоянно питах Картър дали не трябваше да опитаме да се измъкнем от двореца, но той настояваше, че е по-безопасно да останем в стаята.