Кийра Кас - И заживели щастливо

Седма глава

Винаги ми отнемаше известно време да се приспособя към заслепяващите прожектори в студиото. Като добавим и тежестта на украсената с тежки мъниста рокля, която прислужничките ми бяха настояли да нося за Илейския осведомителен бюлетин , часът, който ме очакваше, ми се струваше непоносим.

Новият водещ интервюираше момичетата. Все още бяхме достатъчно, че да ме пропуска, а за момента именно това беше целта ми. Но ако трябваше да получа въпрос от някого, предпочитах да е от Гаврил Фадей.

Предишният кралски говорител, Бартън Алори, се оттегли от сцената в нощта, когато бяха обявените имената на кандидатките в новия Избор, споделяйки момента със заместника си, когото той лично беше избрал. Двайсет и две годишният Гаврил беше потомък на многоуважаван род Двойки и се харесваше на всеки с пленителното си излъчване. Тъжно ми беше да се разделя с Бартън... но не чак толкова.

– Лейди Пайпър, според вас каква трябва да е основната роля на бъдещата принцеса? – попита Гаврил, разкривайки ослепително белите си зъби. Маделин ме сръчка с лакът.

Пайпър му отвърна с очарователна усмивка и си пое глътка въздух. И още една. После тишината стана натрапчива.

Чак тогава осъзнах, че всички трябва да поне малко да се боим от този въпрос. Стрелнах очи към кралицата, която щеше да се качи на самолета веднага след края на предаването. Тя наблюдаваше Пайпър, предизвиквайки я да каже нещо, при положение че ни бе наредила да си мълчим.

Надникнах към екрана и страхът по лицето ù ме порази.

– Пайпър? – прошепна Пеша до нея.

Накрая Пайпър поклати глава.

В очите на Гаврил си личеше, че търси начин да спаси положението, да спаси нея . Бартън несъмнено щеше да има мигновено решение на проблема. Гаврил беше твърде неопитен.

Вдигнах ръка и Гаврил обърна благодарен поглед към мен.

– Онзи ден говорихме толкова дълго по въпроса, че явно Пайпър просто не знае откъде да започне. – Засмях се и няколко от другите момичета последваха примера ми. – Всички сме единодушни, че най-голям е дългът ни към принца. Служейки на него, служим на Илеа. Да, звучи странно, но изпълнявайки нашата роля, помагаме на принца да изпълнява своята.

– Добре казано, лейди Амбърли. – Гаврил се усмихна и премина към следващия си въпрос

Не погледнах към кралицата. Вместо това се съсредоточих върху правилната си стойка, тъй като усещах наченките на ново главоболие. Може би се дължеше на стреса? Но ако случаят беше такъв, защо понякога главата ме болеше без всякаква причина?

На екраните видях, че камерите не бяха насочени към мен, нито дори към моя ред, затова си позволих да избърша плахо челото си. Поне усещах, че кожата на ръцете ми започваше да омеква. Искаше ми се да отпусна глава в тях, но беше изключено. Дори да не ме засягаше кой какво ще се помисли, роклята ми нямаше да ми позволи да се прегъна толкова.

Затова изпънах гръб и се съсредоточих върху дишането си. Упоритата болка нарастваше, но аз си наложих да запазя стойката си. И преди бях преборвала неразположението си, и то при много по-тежки обстоятелства. „Това не е нищо – повтарях си. – От мен се очаква единствено да седя на мястото си.“

Имах чувството, че интервюто продължава цяла вечност, макар че Гаврил още не беше говорил с всички момичета. Най-накрая изключиха камерите. Но в този момент си спомних, че ме чакаше още работа. Трябваше да изтърпя и вечерята, преди да се върна в стаята си, а тя обикновено траеше цял час.

– Добре ли си? – загрижи се Маделин.

Кимнах.

– Сигурно съм уморена.

Чу се смях и двете обърнахме глави към звука. Принц Кларксън разговаряше с момичетата от предния ред.

– Харесва ми прическата му тази вечер – коментира Маделин.

Той прекъсна разговора си с момичетата и заобиколи тълпата, вперил поглед в мен. Щом наближи, изпълних скромен реверанс, а той сложи ръка на кръста ми, обръщайки и двама ни с гръб към останалите в студиото.

– Лошо ли ти е?

Въздъхнах.

– Опитах да го прикрия. Главата ми пулсира от болка. Просто трябва да полегна.

– Хвани ме под ръка. – Той ми подаде лакътя си и аз го обвих с ръка. – Усмихвай се.

Повдигнах крайчетата на устните си. Макар и да не ми беше до усмивки, близостта му улесняваше задачата.

– Много любезно от ваша страна да ме удостоите с присъствието си – каза той с достатъчно висок глас, че и останалите момичета да чуят. – Опитвам да си спомня кой десерт предпочитахте.

Не му отговорих, но задържах щастливото си изражение, докато излизахме от студиото. Веднага щом прекрачихме прага, усмивката ми посърна, а като стигнахме дъното на коридора, Кларксън ме вдигна на ръце.