Кийра Кас: И заживели щастливо

– Сигурно е забавно да отговаряш за нещо важно.

– Разбирам те – отвърнах аз. – Идеята да разполагаш със своя собственост звучи примамливо.

– Именно! – Миака пишеше и говореше едновременно. – Ангажираност, индивидуалност. В момента и двете ми липсват, така че може да си наваксам, като му дойде времето.

Тъкмо се канех да изтъкна, че и сега си имаме доста ангажименти, но Елизабет ми отне думата.

– На мен също ми дойде идея – изчурулика тя.

– Да чуем – Миака остави телефона си и седна в скута ù, сякаш бяха невръстни кутрета.

– Реших, че много обичам пеенето. Мисля да го използвам по различен начин.

– Ще си прекрасна главна вокалистка в някоя група.

Елизабет изопна гръб и едва не събори Миака на пода.

– Точно това си мислех!

Наблюдавах ги, дивейки се на факта, че три толкова различни момичета, родени в различни епохи и части на света, се уравновесяваха една друга така успешно.

– Ами ти, Кален?

– Какво аз?

Миака се повдигна.

– Случайно да имаш нови големи мечти?

Бяхме играли тази игра стотици пъти като средство за разведряване на обстановката. През годините ми бяха хрумвали десетки идеи. Искаше ми се да стана доктор, за да се реванширам някак за всички отнети животи. Танцьорка, за да се науча да контролирам тялото си всячески. Писателка, за да намеря начин да използвам гласа си, дори без да говоря. Астронавт, в случай че ми се приискаше да се отдалеча възможно най-много от Океана.

Но дълбоко в себе си знаех, че копнея по едно-единствено нещо. Отправих поглед към огромния учебник по история до любимото си кресло – книгата, с която бях възнамерявала да се уединя в стаята си миналата нощ, – за да се уверя, че списанието за булчински рокли е добре скрито между страниците му.

Свих рамене с усмивка.

– Все същото.

Преглътнах сухо, преди да стъпя в университетския двор. За разлика от повечето ми посестрими, аз се притеснявах в присъствието на хора. Но дори в този момент чувах гласа на Елизабет в главата си: „Не е нужно да се заточваме вътре. Аз нямам намерение да живея така“, беше заявила около две седмици след началото на новия си живот с нас. И наистина удържа на думата си – дори се стараеше да осигури малко по-нормално съществуване и на нас. Но дръзвах да се покажа навън, колкото да ù угодя, толкова и заради самата себе си.

Настоящият ни дом се намираше в съседство с един университет, което ме устройваше идеално. Купища хора кръстосваха по откритите ливади и седяха до масите за пикник. Самата аз не изпитвах нужда да ходя по концерти, клубове и партита като Елизабет и Миака. Стигаше ми просто да се навъртам край хората. Седнех ли под някое дърво, можех да се преструвам на една от тях с часове.

Наблюдавах минувачите, доволна, че живеехме в толкова добросъседски квартал, където често непознати ми махаха за поздрав. Ако можех да им казвам „здравейте“ – само тази малка, така невинна думичка, – илюзията щеше да е съвършена.

– …щом тя не иска. Така де, защо просто не каже нещо? – попита едно момиче тълпата от приятели около себе си. Представях си я като пчелата майка, а останалите – като нищожни търтеи.

– Напълно права си. Трябвало е да ти каже, че не иска да идва, вместо да разгласява на всички останали.

Пчелата майка отметна коса драматично.

– Е, приключих с нея. Вече няма да играя игричките ù.

Присвих очи, убедена, че самата тя играе игра, и то такава, която несъмнено щеше да спечели.

– Казвам ти, човече, можем да го проектираме сами – късокосо момче размахваше ентусиазирано ръце срещу приятеля си.

– Не знам – събеседникът му, леко пълничък негов връстник, който се чешеше по врата, крачеше забързано. Като че ли се опитваше да му се изплъзне, но другият беше толкова пъргав и мотивиран, че навярно можеше да настигне и ракета.

– Съвсем малка инвестицийка е, човече. Като нищо ще направим големия удар!

Потиснах усмивката си.

Следобед тълпата се разпръсна и аз се отправих към библиотеката. Откакто се бяхме нанесли в Маями, я посещавах веднъж-два пъти седмично. Не обичах да правя проучванията за албума си с изрезки в къщата. Вече бях допуснала тази грешка и Елизабет не спираше да ме обвинява в черногледство.

– Защо просто не тръгнеш да издирваш труповете им? – беше ме питала. – Може и да попиташ Океана за сетните им мисли. И това ли ти се иска да узнаеш?

Разбирах отвращението ù. Възприемаше албумите ми с изрезки като вредна обсебеност от мисълта за жертвите ни. Искаше ми се да разбере колко ме измъчваха образите на всички тези хора, как писъците им оставаха в паметта ми дълго, след като корабът потънеше.