Кийра Кас: И заживели щастливо

– Майка ми е някъде там – казах умолително. Номбеко въздъхна с горестен поглед.

Мерилин сложи ръката си на рамото ми, отправила взор към разрушението.

– Имаш избор – прошепна тя в ухото ми. – Да останеш с нас или да си отидеш с нея. Да си отидеш с нея. Не да я спасиш.

Замълчах. Истината ли говореше? Нима можех да избера смъртта? В действителност ли ми се предлагаше такъв избор?

– Каза, че си готова да дадеш всичко, за да оцелееш – напомни ми тя. – И наистина се моля да е така.

Разпознах надеждата в очите ù. Не искаше да се разделя с мен. Навярно беше видяла достатъчно смърт за един ден.

Кимнах с глава. Щях да остана с тях.

Тя ме придърпа в обятията си и прошепна в ухото ми:

– Добре дошла в сестринството на сирените.

Неусетно се озовах под вода и нещо студено влетя във вените ми. Но макар да ме уплаши, не изпитах почти никаква болка.

ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

* * *

Втора глава

– Защо? – попита тя с подпухнало от удавянето лице.

Вдигнах ръце, предупреждавайки я да не се доближава повече. Но беше очевидно, че не се бои от мен. Искаше отмъщение. И щеше да си го набави независимо от всичко.

– Защо? – повтори настоятелно. Около единия ù крак се беше усукало водорасло, което се влачеше по пода след нея с глух, мокър звук.

Думите напуснаха устата ми, преди да съм успяла да ги въздържа.

– Бях длъжна.

Тя дори не потрепна от гласа ми, а продължи да крачи към мен. Дотук бях. Най-сетне щях да си платя за стореното.

– Имах три деца.

Отстъпвах назад в търсене на изход.

– Не знаех! Кълна се, не знаех!

Спря едва на сантиметри от мен. Зачаках да ме удари или да стисне гушата ми с ръце, да отмъсти някак за живота, който ù бяхме отнели без време. Но тя просто стоеше на мястото си с килната настрани глава, изцъклени очи и посиняла кожа.

Докато не ми се нахвърли.

Събудих се с ням писък, размахвайки ръце в празното пространство пред себе си.

Накрая осъзнах – било е сън. Просто сън. Долепих длан до гърдите си, за да укротя подивялото сърце в тях. Но вместо кожа, ръката ми намери гърба на албума ми с изрезки. Вдигнах го пред лицето си, оглеждайки старателно подредените страници, пълни с изрязани от вестниците статии. Така ми се падаше, щом се бях занимавала с него точно преди сън.

Тъкмо преди да заспя, бях довършила страницата за Кери Страус. Тя беше една от последните жертви, които ми се наложи да намеря от най-скорошното ни корабокрушение. Оставаха ми само още две изгубени души и „Аркатия“ можеше да се окаже първият ми напълно разкрит кораб. Ярките очи на Кери ме гледаха от снимката, която бях взела от уебсайта, създаден в нейна памет. Навярно го поддържаше овдовелият ù съпруг, стараейки се междувременно да сготви нещо по-интересно от най-обикновени спагети на трите си осиротели деца и да смогва с ежедневната си работа.

– Поне си имала някого – казах на снимката ù. – Поне е имало кой да плаче за теб, когато си си отишла – искаше ми се да можех да обясня с какво стойностният живот, прекъснат твърде рано, бе по-добър от празния живот, продължаващ цяла вечност. Затворих албума и го прибрах в сандъка при другите, всеки отреден на различно корабокрушение. Едва шепа хора можеха да разберат как се чувствам, а и знаех, че невинаги успяваха.

С тежка въздишка се отправих към всекидневната, където гласовете на Елизабет и Миака ехтяха по-силно от допустимото.

– Кален! – поздрави ме Елизабет. Аз минах с тихи стъпки покрай всички прозорци, уверявайки се, че са затворени. И двете знаеха колко важно е никой да не ни чуе, но така и не се научиха на подобаващата предпазливост. – На Миака току-що ù хрумна поредната идея за бъдещето ù.

Извърнах поглед към Миака. Дребничка и тъмна във всяко отношение, освен по душа, тя бе успяла да спечели симпатиите ми още от първите минути на познанството ни.

– Е, слушам – отвърнах и седнах на стола в ъгъла.

Миака ми се усмихна широко.

– Дойде ми наум да си купя галерия.

– Наистина? – повдигнах учудено вежди. – Значи искаш да притежаваш изкуство, вместо да го създаваш?

– Не мисля, че някога ще спреш да рисуваш – заяви умислено Елизабет.

Кимнах.

– Твърде талантлива си.

Миака продаваше творбите си чрез интернет от години. Дори сега, докато си приказвахме, пишеше нещо на телефона си и бях сигурна, че урежда поредната голяма продажба. Фактът, че дори една от нас притежаваше телефон ми се струваше абсурден – сякаш имаше на кого да се обаждаме, – но на нея ù харесваше да поддържа връзка със света.