Кийра Кас: И заживели щастливо

Погледнах към най-малкия си брат и го видях да поглъща дъжда, както дива котка поглъща сурово месо. Когато един човек до него опита да стори същото, двамата се скараха за дъждовните капки. Заотстъпвах назад и потърсих с поглед средния ми брат. Така и не го открих. Беше се слял с тълпата, устремен към парапета. Всички скочиха зад борда, преди да осъзная какво виждат очите ми.

Тогава зърнах родителите си – както се държаха за ръце, облегнали гърбове на парапета, просто се прекатуриха отвъд него. С усмивка на лицата. Изпищях от ужас.

Какво се случваше? Откачил ли беше светът?

Блуждаеща нотка плени ушите ми и ме накара да отпусна ръце до тялото си. Песента внезапно завзе целия ми свят. Тревогите ми избледняха. Нещо ми подсказваше, че наистина щях да се почувствам по-добре във водата – в прегръдката на вълните, вместо под зловещия дъжд. Струваше ми се превъзходна. Изпитвах нужда да отпия от нея. Да напълня стомаха, сърцето, белите си дробове с нея.

Изпълнена от това обсебващо желание, запристъпвах към парапета. Щях да задоволя дълбоката си жажда с такова удоволствие... Дори не усетих как се изкачвам по перилата, не усетих нищо, докато силният сблъсък на водата не върна разсъдъка ми.

Всеки момент щях да умра.

Не! – мислех си, докато се мъчех да изплувам до повърхността. – Не съм готова! Искам да живея! Деветнайсет години не ми стигаха. Не бях опитала толкова много неща, не бях посетила толкова много места. Исках да имам съпруг, семейство. Но сега щях да загубя всичко само за миг.

Наистина ли?

Нямах време да се съмнявам в гласа, който чувах.

Да!

Какво би дала, за да оцелееш?

Всичко!

Тогава усетих нещо сред бушуващите води. Сякаш нечия ръка бе увита около кръста ми и ме теглеше умело нагоре, през купища тела, докато не изплувах на повърхността. След секунда вече лежах по гръб на твърда повърхност и се взирах в очите на три нечовешки красиви момичета.

За момент забравих и ужаса, и недоумението, което бях изпитала по-рано. Забравих бурята, семейството си, страха. Съществуваха единствено тези красиви, съвършени лица. Присвих очи, изучавайки ги.

– Ангели ли сте? – попитах ги. – Мъртва ли съм?

Момичето с очи, по-зелени от всичко, което бях виждала някога, и развята искрящочервена коса, се приведе към мен.

– Не. Напълно жива си – увери ме тя.

Вперих поглед в нея. Щом още бях жива, защо не усещах солената вода в гърлото си? Защо очите ми не пареха? Защо не усещах горене по лицето си от сблъсъка с вълните? Всъщност се чувствах прекрасно, точно на правилното място.

В далечината се чуваха писъци. Повдигнах глава и видях задния край на кораба ни точно над вълните; поклащаше се над водата като в сън.

Рязко си поех няколко глътки въздух, чудейки се как така все още дишах, докато други се давеха навсякъде около мен.

– Какво си спомняш? – попита червенокосата.

Поклатих глава.

– Килима – претърсих паметта си, но тя като че ли бе потънала в мъгла. – И косата на майка си – добавих с пресипнал глас. – После се озовах във водата.

– Поиска ли да живееш?

– Да – изпелтечих и ми стана чудно дали не четеше мислите ми, или просто всички останали си бяха помислили същото. – Кои сте вие?

– Аз съм Мерилин – отвърна любезно тя. – Това е Ейслинг – посочи русото момиче, което ми се усмихна топло. – А това е Номбеко – кожата на Номбеко беше тъмна като нощното небе и като че ли нямаше никаква коса.

– Ние сме певици. Сирени. Слугини на Океана – обясни Мерилин. – Тук сме, за да ù помагаме. Да Я… храним.

Присвих очи.

– С какво се храни океанът?

Мерилин извърна поглед към потъващия кораб и аз го проследих. Вече почти всички гласове бяха стихнали.

Ясно.

– Такъв е дългът ни. Скоро може да стане и твой. Ако ù отдадеш времето си, Тя ще ти върне живота. От днес нататък, през следващите сто години, няма да боледуваш, нито да страдаш, няма да остарееш нито с ден. Когато времето ти изтече, ще си върнеш гласа и свободата. Ще можеш отново да живееш постарому.

– Аз… Съжалявам – скалъпих. – Не ви разбирам.

Момичетата се усмихнаха, но от очите им надничаше тъга.

– Едва ли е възможно да разбереш още сега – увери ме Мерилин. Прокара пръсти през косата ми, сякаш вече бях една от тях. – Повярвай ми, на никоя от нас не ù беше лесно да го приеме. Но, рано или късно, ще успееш.

Изправих се внимателно и за своя огромна изненада установих, че стоя на повърхността на водата. В далечината се виждаха още няколко души, борещи се с вълните, сякаш имаха възможност да се спасят.