Кийра Кас: И заживели щастливо

Пред семейството си Елиз говореше сдържано, но винаги когато се чуеше с Натали, ù разказваше с въодушевление за грижовния си, очарователен съпруг. Роди две момчета, които бяха гордостта на семейството ù. Животът ù беше изпълнен с любов и щастие и постигна толкова много, че никога не съжали, задето не беше станала принцеса.

СИРЕНАТА

Тя ще рискува всичко в името на любовта

„Момиче с тайна. Момчето на мечтите и`. Цял океан помежду им.“

Следва откъс от новата пленителна приказна история на Кийра Кас!

Първа глава

Странно е, като се замислиш какво съхраняваш в душата си, какво си запомнил след края на всичко. Все още виждам в съзнанието си дървената ламперия по стените на каютата ни и си спомням колко мек беше килимът. Не съм забравила аромата на солената вода, който изпълваше въздуха и полепваше по кожата ми, нито звънкия смях на брат ми в съседната каюта – сякаш бурята беше вълнуващо приключение, а не същински кошмар.

Но страхът и тревогата бяха засенчени от недоволството, превзело атмосферата. Бурята разваляше плановете ни за вечерта – никой нямаше да танцува на горната палуба тази вечер. Такива бяха злочестините на тогавашния ми живот – толкова незначителни, че ме е срам дори да мисля за тях. Но така беше едно време, в дните, когато имах чувството, че живея във вълшебна приказка.

– Ако това клатене не спре скоро, няма да ми остане време да си оправя косата за вечеря – оплака се мама. Погледнах я от пода, където лежах в отчаян опит да не повърна. Майка ми блестеше като кинозвезда, а стилните, съвършено оформени вълни на косата ù не можеха да изглеждат по-добре от това. Но тя никога не беше доволна. – Ставай – нареди ми тя, свеждайки поглед към мен. – Ами ако някой от прислужниците влезе?

Завлякох се до най-близкия шезлонг, изпълнителна както винаги, макар че и тази поза не беше кой знае колко подобаващо за една дама. До онзи съдбовен ден пътешествието ни не се открояваше с нищо необичайно – най-обикновено семейно пътуване от точка А до точка Б. Вече дори не си спомням накъде плавахме. Спомням си единствено, че го правехме в обичайния лукс. Бяхме едно от малкото семейства, чието състояние бе надживяло кризата и мама обичаше да парадира с това пред хората. Затова и се намирахме в красив апартамент с големи прозорци и лични стюарди. Точно в онзи момент обмислях дали да не извикам някой от тях да ми донесе кофа.

И точно в онзи момент, през смътната мъгла на слабостта ми, до ушите ми долетя странен звук. Беше като далечна приспивна песен, която някак събуди и любопитството, и жаждата ми. Вдигнах очи и видях, че мама също е обърнала глава към музиката, която се лееше опияняващо красива като благоговеен химн.

Татко надникна в каютата ни.

– Това оркестърът ли е? – попита той. Гласът му беше спокоен, но отчаянието в очите му ме уплаши.

– Вероятно. Но звучи сякаш идва отвън, не смяташ ли? – отвърна напрегнато мама, внезапно задъхана. – Да проверим – тя скочи от стола и грабна пуловера си. Смаях се. Много мразеше дъжда.

– Но, мамо, гримът ти. Току-що каза…

– О, не го мисли – махна небрежно с ръка тя и наметна раменете си с кремава жилетка. – Няма да се бавим. Ще има време да го оправя, като се върнем.

– Аз май ще остана тук – музиката привличаше и мен също толкова силно, но студената пот по лицето ми ми напомни, че може всеки момент да повърна. Затова се свих още повече върху шезлонга, устоявайки на мощния импулс да стана и да ги последвам.

Мама се обърна и ме погледна в очите.

– Ще съм по-спокойна, ако си до мен – пророни тя с усмивка.

Това бяха последните думи, които я чух да казва.

Въпреки че отворих уста да възразя, нещо ме накара да стана и да прекося каютата. Този път не просто се подчинявах на майка си. Чувствах нужда да се кача на горната палуба. Да се доближа до песента. Ако бях останала в каютата, навярно щях да се озова в капан и да потъна заедно с кораба. Така поне щях да съм със семейството си. В рая или ада, или никъде, ако всичко се окажеше просто лъжа. Но не.

Тръгнахме нагоре по стълбите, където вече се рояха десетки други пасажери. В този момент проумях, че нещо не е наред. Някои препускаха, пробиваха си път през тълпите, а други имаха вид на сомнамбули.

Излязох под поройния дъжд и спрях да се огледам наоколо. Запуших ушите си с длани, за да заглуша жестокия грохот и хипнотичната песен и опитах да се ориентирам в ситуацията. Двама мъже профучаха край мен и скочиха зад борда, без дори да се замислят. Но бурята не беше толкова унищожителна, че да се налага евакуация, нали?