Сюзън Филипс - Мис Каприз

Докато стюардесата се отдалечаваше, Дали набута хартията в джоба на джинсите си, където тя изшумоли заедно с листа на момичето от „Авис“, което му го беше пъхнало на заминаване от Лос Анджелис.

Скийт изсумтя към него от седалката до прозореца.

- Обзалагам се, че няма племенник, или ако има, той никога не е чувал за теб.

Дали отвори издание с меки корици на „Закуска за шампиони“ от Вонегът и се зачете. Мразеше да говори със Скийт в самолети. Той не обичаше да пътува, освен ако не се намираше върху четири гуми на междущатската магистрала. Редките пъти, в които се налагаше да изоставят ривиерата на Дали, за да летят през страната за някой турнир - като това пътуване от Атланта до Лос Анджелис и обратно - обикновено раздразнителният Скийт се вкисваше напълно.

Сега той погледна намръщено Дали.

- Кога най-сетне ще пристигнем? Мразя тези проклети самолети и не искам да започваш отново със законите на физиката. Ти знаеш и аз знам, че между нас и земята няма нищо освен въздух, а от въздуха не се очаква да задържа нещо толкова голямо.

Дали затвори очи и каза благо.

- Млъквай, Скийт.

- Не ми заспивай. По дяволите, Дали, сериозен съм! Знаеш колко много мразя да летя. Най-малкото, което можеш да направиш, е да останеш буден и да ми говориш.

- Уморен съм. Миналата нощ не спах достатъчно.

- Нищо чудно. Пирува до два сутринта, а после доведе онова краставо псе с теб.

Дали отвори очи и погледна косо Скийт.

- Не мисля, че на Астрид ще й хареса да я наричат краставо псе.

- Не тя! Кучето, глупако! По дяволите, Дали, можех да чуя как онзи помияр скимти през стените на мотела.

- А какво трябваше да направя? - попита Дали, като се обърна, за да срещне намръщеното изражение на Скийт. - Да го оставя да умре от глад край магистралата?

- Колко даде на служителите на рецепцията на мотела, преди да тръгнем днес?

Дали промърмори нещо, което Скийт не чу добре.

- К’во каза? - попита той войнствено.

- Казах сто! Сто сега и сто другата година, когато се върна и намеря кучето в добро състояние.

- Проклет глупак - промърмори Скийт. - Ти и твоите бездомници. Имаш псета, настанени в мотелите на трийсет щата. Дори не знам как не им губиш бройката. Кучета. Избягали деца...

- Дете. Само едно е и го качих на автобуса още същия ден.

- Ти и проклетите ти бездомници.

Дали огледа бавно Скийт от главата до петите.

- Да - каза той. - Аз и моите проклети бездомници.

Това накара Скийт да замълчи за малко, а точно от това имаше нужда Дали. Той отвори книгата си за втори път и от нея в скута му изпаднаха три сини листа. Разгъна ги, като огледа канта с лудуващи Снупита в горната част и редицата от целувки в долната, и после започна да чете.

Скъпи Дали,

Лежа край басейна на Роки Хали, а от скандалността ме дели само един миниатюрен бански. Помниш ли Сю ЛуисДжеферсън, малкото момиче, което работеше в „Деъри Куин “ на бара с шейковете и разочарова родителите си, като замина на север, вместо в Източнотексаската баптистка църква, защото искаше да е мажоретка на „Бойлмаркър “, но вместо това забременя след щатския мач в Охайо от един лайнбекър? („Пардю “ загубиха 21 на 13). Както и да е, припомних си дните преди няколко години, когато Сю Луис все още беше в Уайнет и се чувстваше като царица, а гаджето й започваше да й омръзва. Веднъж си поръчах ванилов шоколад с пръчици отгоре, а тя ми каза: „Струва ми се, че животът е като сладоледа, Холи Грейс. Или е толкова вкусен, че те побиват тръпки, или се разтапя в ръката ти и целият се омазваш“.

Животът се разтапя, Дали.

След като надскочих нормата с петдесет процента за онези кръвопийци в „ Спортс Екуипмънт Интернешънъл “, миналата седмица новият вицепрезидент ме извика в кабинета си и ми каза, че повишават друг за регионален мениджър продажби. Тъй като този Някой Друг се оказа мъж и едва си беше изпълнил нормата за миналата година, побеснях и го заплаших с процес за равнопоставеност на половете. Той отвърна: „Хайде сега, скъпа. Вие, жените, сте толкова чувствителни към подобни неща. Искам да ми имаш доверие “. На което му отвърнах, че напълно му вярвам, че ще се възбуди в дом за възрастни жени. Последваха още няколко разгорещени размени на реплики, което е причината сега да лежа под номер 22 край басейна, а не да живея по летищата.

Добрите новини - направих си прическа като на Фара Фосет и изглеждам просто забележително, а файърбърдът се движи без грешка. (Беше от карбуратора, точно както ти каза.)