Миро_Д - Unknown

— Поплувай половин час довечера, преди да си тръгнеш. Говоря сериозно.

— Няма да е зле да отделяш повече време за себе си, вместо да досаждаш на другите. – Той се отпусна на стола пред компютъра. – Като начало се погрижи за личностното си разстройство.

— Аз харесвам личностното си разстройство. Идеално средство да държа ненормалниците по-надалече – заяви самодоволно тя. – Макар че точно в момента явно не помага особено. – Арън не беше ненормалник. Той беше порядъчен млад мъж и тя тайно се възхищаваше на ума му. Но беше отчайващо безпомощен и непохватен. И самотен. Само ако се вслушваше в съветите й, тя можеше да го шлифова достатъчно, за да си намери свястно момиче. Не някоя суперкрасавица, а добро момиче и умно като него.

— Обядът е в дванайсет и половина – оповести тя в ролята на икономка. – Не закъснявай. – Когато се извърна към вратата, Чаз видя Джорджи на прага да заснема цялата сцена с видео камерата си.

Момичето сложи предизвикателно ръце на кръста.

— Знаеш, че това е незаконно, нали? Да снимаш хората без тяхното съгласие.

— Наеми си адвокат – посъветва я Джорджи, без да отлепя око от обектива на камерата.

Чаз затрополи гневно по коридора към задната стълба. Точно в момента Джорджи беше последният човек на света, с когото искаше да говори. Вчера, когато тя се прибра с Брам, двамата се държаха странно. Джорджи имаше подозрителна червенина на врата и избягваше да гледа Брам, който й се усмихваше като котарак, докопал купичка със сметана. Чаз не разбираше какво става с тях. Те си въобразяваха, че тя не знае за отделните им спални – като че ли Джорджи можеше да оправи свястно едно легло! Така че какво се бе случило вчера?

Чаз щеше да получи купища пари, ако подшушнеше на таблоидите историята за прочутите младоженци, които спят в отделни спални. Може би щеше да го направи, ако щеше да засегне само Джорджи. Ала тя не искаше да нарани Брам.

Джорджи я последва до задната стълба.

— Защо тормозиш Арън?

На свой ред Чаз също можеше да й зададе няколко въпроса, като например: защо Джорджи тормози Брам, какво се е случило вчера и защо Джорджи и миналата нощ спа сама в своето легло? Но тя се бе научила да пази информацията за себе си, докато не се открие изгоден случай да я използва.

— Аз имам по-добър въпрос – рече на глас Чаз. – Защо досега не си се опитала да помогнеш на Арън? Той е ходещо бедствие. Когато се качва по стълбите, всеки път ме е страх, че може да го тресне някой инфаркт.

— А ти обичаш да се справяш с бедствията?

— И какво лошо има в това?

Цялата тази история с камерата беше доста шантава. Чаз не разбираше защо Джорджи продължава да я снима, нито защо тя самата не отказваше да говори пред камерата. И все пак, когато насочваше обектива към нея, Чаз неволно започваше да бъбри, без да може да се спре. Като че ли… като че ли споделянето пред камерата някак си я караше да се чувства важна. Сякаш животът й беше специален и си струваше да говори за него.

Двете стигнаха до долната площадка и Джорджи влезе след нея в кухнята.

— Разкажи ми какво се случи, след като напусна Барстоу.

— Вече ти казах. Дойдох в Лос Анджелис и наех квартира недалече от булевард „Сънсет”.

— Сигурно не си имала пари. Как успяваше да платиш наема?

— Намерих си работа. А ти какво си помисли?

— Каква работа?

— Трябва да пишкам – тросна се Чаз и се насочи към малката тоалетна до кухнята. – И там ли ще ме преследваш? – Затвори вратата и я заключи. Никой нямаше да я накара да говори за това, което се бе случило, когато пристигна в Лос Анджелис. Никой.

Когато излезе, Джорджи бе изчезнала, а Брам говореше по телефона. Чаз грабна една кърпа и затърка плота.

— Кажи на Джорджи да престане да се влачи след мен с онази камера – рече тя, когато Брам затвори.

— Доста е трудно да се заповядва каквото и да било на Джорджи. – Той извади от хладилника каната със студения чай.

— Какво й става? Защо продължава да ми досажда?

— Кой знае. Преди два дни я видях да снима чистачките. Говореше с тях на испански.

Чаз за нищо на света нямаше да го признае, но никак не й се понрави, че Джорджи снима някой друг, освен нея.

— Чудесно. Може би най-сетне ще престане да ми досажда.

Брам повъртя мобилния телефон между пръстите си.

— Направи ли го?

Чаз отвори съдомиялната и започна да я зарежда с чашите и чиниите от закуската.

— Още го обмислям.

— Чаз, зад тези стени те очаква големият свят. Не можеш вечно да се криеш тук.