Миро_Д - Unknown

— Ще си платиш за това – изсъска той през стиснати зъби. Но продължи да й позволява да прави това, което тя искаше. Докато накрая Джорджи обезумя дотам, че заряза играта. Чак тогава той впи пръсти в дупето й и я притегли здраво към себе си.

Не биваше да вдигат шум. Само една тънка стена ги делеше от позорното изобличение. Брам зарови лице в гърдите й, а пръстите му галеха Джорджи там, където телата им се съединяваха. Тя се изви и се притисна към ръката му, отметна глава, вкопчи ръце в раменете му и се впусна заедно с него в дивата, безмълвна езда.

Не го обичаше. Само го използваше.

Брам потрепери. Тя отпусна глава назад.

Освобождение…

Изтекоха няколко минути, преди реалността да я изтръгне от чувствения унес. Бъркотията наоколо. Смачканото използвано бельо, за което не бяха платили. Неподходящият съпруг. Когато най-сетне се отделиха един от друг, разумът й се завърна. Трябваше да му даде да разбере, че нищо не се бе променило.

— Добре свършена работа, Скипър. – Тя протегна изтръпналите си крака. – Не си Джордж Клуни, но определено си многообещаващ.

Той пристъпи към скритата врата, но се обърна и огледа тялото й, сякаш маркираше територията си.

— Поне вече имам отговор на един въпрос.

— На кой по-точно?

Брам я дари с ленива усмивка.

— Най-после си спомних какво се случи през онази нощ във Вегас.

14

Чаз видя през прозореца как тъмносинята хонда на Арън спря в двора на мястото за коли. След малко се отвори предната врата. Наистина беше голям смотаняк. Тя изскочи в коридора, за да го посрещне, но вместо плик с понички, както очакваше, той мъкнеше само тъпия си черен сак. Явно не изгаряше от нетърпение да я види, защото понечи да я подмине само с кратко кимване, но тя препречи стъпалата.

— Какво закуси?

— Остави ме на мира, Чаз. Не си ми майка.

Икономката опря едната си ръка на стената, а другата на перилото. Той вече бе започнал да се поти, а дори още не беше горещо.

— Обзалагам се, че тя е свикнала всяка сутрин да угощава малкото си момче с пържени яйца с наденичка и камара палачинки.

— Закусих купа овесена каша.

— Казах ти, че аз ще ти приготвя закуска.

— Повече няма да се хвана на тази въдица. Последния път ми поднесе омлет от белтъци.

— И препечена филийка и портокалов сок. Престани да се държиш като малко дете. Трябва да решаваш проблемите си, а не да се опитваш да ги ядеш.

— Значи сега си станала и психиатър. – Той дръпна ръката й от стената и се промуши покрай нея. – Ти си само на двайсет. Какво, по дяволите, знаеш за живота?

Арън никога не ругаеше и Чаз се почувства доволна, че е успяла да му влезе под кожата достатъчно, за да го накара да избухне. Последва го на горния етаж.

— Я ми кажи, през уикенда видя ли Беки?

Докато стигнат до горната площадка, той вече се задъхваше.

— Изобщо не биваше да ти казвам за нея.

Беки живееше в съседния апартамент. Арън беше влюбен в нея, но Беки почти не го забелязваше, което не беше изненадващо за Чаз. Очевидно Беки беше голяма умница, също като Арън, с приятна външност, но без да е красавица, което означаваше, че Арън имаше някакъв шанс с нея, при условие че отслабне, подстриже се прилично, купи си хубави дрехи и престане да се държи като задръстеняк.

— Опита ли се да говориш с нея, както ти казах?

— Чака ме много работа.

— Опита ли се? – не го оставяше на мира Чаз. Беше го посъветвала да се държи дружелюбно, но не прекалено, което означаваше да не се смее като грухтящо прасе. И да не дрънка за видео игри. Никога.

— Не съм я виждал, ясно ли е?

— Видял си я. – Чаз влезе след него в кабинета на Джорджи. – Видял си я, но не ти е стигнало смелост да я заговориш. Толкова ли е трудно да я поздравиш и да я попиташ как е?

— Според мен може да се измисли нещо по-оригинално.

— Когато се опитваш да оригиналничиш, отстрани звучи откачено. Поне веднъж бъди по-естествен. Кажи само „Здрасти” и „Как си?”. Носиш ли си банския, както ти казах?

Той хвърли сака на един стол.

— Освен това не си ми и личен треньор.

— Носиш ли го?

— Не зная. Може би.

Чаз си каза, че все пак е постигнала някакъв напредък. Арън вече изяждаше послушно обяда, който му приготвяше, и спря да носи със себе си мазна храна, защото знаеше, че тя ще я намери и изхвърли. Бяха минали само три седмици, но Чаз беше сигурна, че коремчето му бе започнало да се прибира.