Миро_Д - Unknown

Отвратена от себе си, младата жена се върна в къщата.

На следващата сутрин телефонът иззвъня, когато тя вече седеше пред компютъра. С усилие се изтръгна от вцепенението и присви очи към дисплея на мобилния телефон. Обаждаше се Арън. Той беше отлетял за уикенда до Канзас, за да отпразнува шейсетия рожден ден на баща си. Джорджи се прокашля, за да не звучи гласът й толкова дрезгаво.

— Как мина семейната сбирка?

— Чудесно, но Чаз е болна. Току-що говорих с нея. Съдейки по гласа й, е много зле.

— Какво й е?

— Не ми каза, но ми се стори, че плаче. Казах й да потърси Брам, но тя не знае къде е той.

Не е в Малибу – помисли си Джорджи – опитвайки се отново да ме спечели .

— Тревожа се за нея – продължи Арън. – Мислиш ли, че…

— Ще отида при нея – прекъсна го Джорджи.

Като излезе на магистралата, сериалът отново започна да се върти в главата й. Видя се как влиза в къщата на Брам, където я посрещат десетки балони, поклащащи се във въздуха, привързани с панделки към тавана. Сред тях стоеше Брам с развълнувано лице и нежен поглед.

Изненада !

Натисна педала за газта и се върна в реалността.

Нито един балон не плуваше под тавана на празната притихнала къща. А от мъжа, който я бе предал, нямаше и следа. Тъй като папараците отново бяха обсадили предните врати, Джорджи остави колата в гаража на Рори и се промъкна през малката портичка в задната ограда. Остави чантата си и извика Чаз. Но отговор не последва.

Джорджи мина през празната кухня и задния коридор и се изкачи по стълбите до апартамента на Чаз над гаража. Не се изненада, когато видя непретенциозното обзавеждане и безупречната чистота.

— Чаз? Добре ли си?

Откъм единствената спалня се разнесе немощен стон. Джорджи откри Чаз да лежи върху намачкано сиво одеяло, свила колене до гърдите, с пребледняло лице. Когато видя Джорджи, отново изохка:

— Арън ти се е обадил.

Джорджи се приближи забързано до леглото.

— Какво ти е?

Чаз стисна по-силно коленете си.

— Не мога да повярвам, че ти се е обадил.

— Беше разтревожен за теб. Каза, че си болна, и очевидно е бил прав.

— Имам спазми.

— Спазми?

— Спазми. Това е всичко. Понякога ги получавам. А сега си върви.

— Взе ли някакво лекарство?

— Лекарството ми е свършило. – Думите прозвучаха като ридание. – Остави ме сама. – Тя зарови лице във възглавницата и додаде по-тихо. – Моля те.

Моля те ? Чаз наистина беше болна. Джорджи изтича в кухнята на Брам, грабна шишенцето с тиленол, свари чаша чай и ги отнесе в апартамента на Чаз. Преди да влезе в спалнята, зърна учебниците, разтворени върху малката масичка, заедно с два жълти бележника и подострени моливи. Усмихна се за пръв път през тази седмица.

— Не мога да повярвам, че Арън ти се е обадил – повтори Чаз, след като глътна хапчетата. – И си дошла чак дотук от Малибу, за да ми дадеш тиленол?

— Арън беше много разстроен. – Джорджи остави шишенцето върху нощното шкафче. – Ти би направила същото за мен.

Чаз мигом живна.

— Той е бил разстроен?

Джорджи кимна и й подаде чашата с горещ подсладен чай.

— Сега ще те оставя сама.

Момичето се надигна с усилие и пое чашата.

— Благодаря – промърмори. – Наистина ти благодаря, не се подигравам.

— Зная – кимна Джорджи и излезе.

Прибра някои от вещите си, които бе забравила, стараейки се да не поглежда към спалнята. Когато слезе на долния етаж, се спря, за да се полюбува на златистата светлина на следобедното слънце, струяща през високите прозорци. Обичаше тази къща. Всяко кътче, всяко пространство, обичаше керамичните делви с лимонови дръвчета, тибетските покривки, ацтекската камина с масивна каменна полица и топлите дървени подове. Обичаше трапезарията с високите до тавана лавици с книги и месинговите звънчета от остров Бали. Как е възможно човек, създал толкова топъл, уютен дом, да има такова пусто, злобно сърце?

И в този момент Брам влезе в стаята.

27

Смаяното му изражение ясно показваше, че Джорджи е последният човек на земята, когото очакваше – или искаше – да види. Вследствие на многото безсънни нощи и умората лицето на Джорджи беше бяло като тебешир, под очите й тъмнееха дълбоки сенки, но той изглеждаше идеално, готов за снимка за корицата на „Джи Кю”. Имаше нова прическа, съвсем къса, почти като тази от времето на сериала „Скип и Скутър”, и Джорджи можеше да се закълне, че маникюрът му беше дело на професионалистка.