Миро_Д - Unknown

— Брам също се чувства зле – парира Чаз.

— Това не оправдава грубия начин, по който й говориш.

Арън изглеждаше така, сякаш му е писнало и е готов да се откаже от нея. Идеше й да се разплаче, но по-скоро щеше да се самоубие, отколкото да му позволи да види сълзите й. Затова смъкна халата и го захвърли върху пясъка. Имаше чувството, че е съвсем гола, но Арън не откъсваше поглед от лицето й. Когато живееше на улицата, мъжете никога не поглеждаха лицето й.

— Е, доволен ли си? – извика момичето.

— А ти доволна ли си? – попита той.

Чаз не беше доволна от нищо в себе, а и й беше дошло до гуша да се страхува. Боеше се да излезе от къщата. Боеше се да се яви на изпитите. Боеше се от толкова много неща.

— Ако съм добра и мила с хората, те ще започнат да се възползват от мен! – извика тя.

— Ако започнат да се възползват – рече Арън тихо, – ще престанеш да бъдеш мила и добра с тях.

Кожата й настръхна. Винаги ли трябваше да бъде така: или всичко, или нищо? Замисли се за онова, което той бе казал преди малко – че има приятели, които ще се грижат за нея. Тя мразеше да разчита на други хора, може би защото никога в живота си не бе имала подобна възможност. Арън беше прав. Сега имаше приятели, но тя продължаваше да се държи така, сякаш се бори сама срещу целия останал свят. Не й беше приятно, че той я смята за злобен и груб човек. Злобата и грубостта не я бяха спасили от нищо. Заби поглед в краката си.

— Не се отказвай от мен, става ли?

— И да искам, не бих могъл – усмихна се той. – Любопитен съм да разбера каква ще станеш, когато пораснеш.

Чаз вдигна поглед към него и забеляза някакво странно изражение върху лицето му. Той не гледаше тялото й, нито се взираше в нея, но тя усещаше някак особено присъствието му. Имаше чувството, че навсякъде я сърби… или устата й е пресъхнала. Или нещо подобно.

— Е, още ли искаш да поплуваме? – попита Чаз. – Или ще висиш тук цял ден и ще ми правиш психоанализа?

— Да поплуваме.

— Така си и помислих.

Тя се затича към водата, окрилена от чувството на новопридобита свобода. Може би чувството нямаше да продължи дълго, но в момента на душата й бе волно и хубаво.

През деня Джорджи монтираше филма, а вечер бродеше из бедняшките и запуснати квартали на Холивуд и Западен Холивуд, защитена единствено от камерата и популярното си лице. Повечето от момичетата, към които приближаваше, я разпознаваха и с желание говореха пред обектива на камерата.

Докато кръстосваше окаяните улички, тя попадна на мобилна поликлиника, която обслужваше уличните деца. Славата отново й помогна и медицинските работници й позволиха да пътува с тях през нощта, докато вземаха проби за СПИН и венерически болести, раздаваха презервативи и обясняваха основните правила на профилактиката. От видяното и чутото през тези нощи сърцето на Джорджи се късаше от мъка. Постоянно си представяше как е живяла Чаз сред тези момичета и си мислеше какво би станало с нея, ако не бе срещнала Брам.

Изминаха две седмици, през които той нито веднъж не се опита да се види с нея. Силите й бяха изцедени докрай, но когато най-после сънят я обореше, не можеше да спи повече от няколко часа, преди да се събуди, цялата обляна в пот, с мокра пижама и усукани и влажни чаршафи. Сърцето й отчаяно копнееше за мъжа, в който се бе превърнал Брам, за мъжа, който се криеше под твърдата черупка на цинизма. Единствено работата й и съзнанието, че е постъпила правилно, като не е продала душата си заради отмъщението, я предпазваха от пълното отчаяние.

Тъй като папараците нямаха навика да обикалят местата, които тя посещаваше, в таблоидите не се появи нито една нейна снимка. При все че каза на Арън да спре да съчинява за жълтата преса небивалици за съпружеското им щастие, той продължаваше да го прави. Но на нея й беше все едно. Нека Брам да се оправя с това.

В петък, три седмици след раздялата с Брам, Арън й се обади и й каза да влезе в сайта на „Варайъти” и да прочете последните новини. Джорджи го послуша и видя следното съобщение: „Завърши кастингът за „Къща на дървото”. Филмът се снима по сценария на известния роман на Сара Картър, адаптация на Брам Шепърд. Съвсем изненадващо за главната женска роля на безмилостната Хелън бе избрана младата, почти неизвестна актриса Ан Чалмърс”.

Джорджи се взираше в екрана. Всичко бе свършило. Брам нямаше нужда да я убеждава във вечната си любов, което обясняваше защо не се бе опитал отново да говори с нея. Насили се да обуе маратонките си и се отправи на дълга разходка по плажа. Защитните й бариери бяха рухнали и чувстваше безкрайна умора, иначе никога не би си позволила да се потопи в света на сериалите, където Брам ще се появи на прага й, ще падне на колене и ще моли за любовта и прошката й.