Миро_Д - Unknown

Тя затвори. Сърцето й бясно препускаше, яростта й кипеше. Брам й бе отнел това, което най-много искаше. Сега тя щеше да направи същото с него. Съжаляваше единствено, че трябва да чака четирийсет и осем часа, за да си отмъсти.

Брам не можеше да спи, не можеше да се храни. Съвсем сериозно замисляше да убие Чаз, ако тя не престанеше да се суети около него като квачка. На трийсет и три се бе сдобил с двайсетгодишна майка и това никак не му харесваше. Но напоследък не харесваше нищо и никого, особено себе си. В същото време го бе завладяла непоколебима решителност.

— Джорджи няма да играе Хелън – заяви на Ханк Питърс в понеделник следобед, два дни след грозната сцена в Малибу. – Не мога да я убедя да промени решението си. Прави каквото искаш.

Не се изненада, когато след по-малко от половин час го извикаха на среща с Рори Кийн. Мина наперено покрай цялата й армия от разтревожени асистенти и влезе в офиса й, без да изчака да бъде поканен. Тя седеше зад масивното богато инкрустирано бюро, под огромната абстрактна картина на Дибенкорн и управляваше света.

Той отмести с крак металния плетен стол във формата на обърнато S.

— Джорджи няма да играе Хелън. И ти си права. Аз провалих брака си. Но обичам жена си повече от когото и да било на този свят и макар че в момента тя ме мрази и в червата, ще те помоля да не се бъркаш в нашия живот и да стоиш, дявол да го вземе, по-далеч, докато се опитвам да си я върна. Схвана ли?

Изтекоха няколко дълги секунди, преди Рори да остави писалката си.

— В такъв случай предполагам, че срещата ни приключи.

— Точно така – съгласи се Брам. Докато излизаше от офиса, вече беше наясно какво трябва да направи. Или поне отчасти. Оставаше да измисли останалото.

Джорджи спря взетата под наем тойота корола пред двуетажната жилищна сграда до входа на гробището „Удланд” достатъчно близо, за да види Мел, когато пристигне, но и достатъчно далеч, за да не я забележи той, докато самата тя не го пожелае. Наближаваше почти полунощ и движението по Четиринайсета улица от пълноводна река се бе превърнало в почти пресъхнало поточе. Младата жена седеше в тъмното и си припомняше всичко – от момента, когато Брам подслуша предложението й към Трев, до буреносния следобед на същия плаж, когато й се врече във вечна любов.

Болката не стихваше. Щеше да разкаже всичко на чакала. Историята за фалшивото обяснение на Брам в любов ще бъде по първите страници на таблоидите, а след това ще намери място и в сериозната преса. Репутацията му, която той толкова упорито се стараеше да излъска, отново ще бъде опетнена. Когато приключеше с него, никога повече нямаше да посмее да се опита да се представи за герой. Щеше да пострада и тя, но вече не й пукаше. Никога не бе изпитвала такава ярост, но и никога не се бе чувствала толкова свободна. Вече никога нямаше да позволи на таблоидите да управляват живота й. Повече никакви усмивки пред фотографите, докато вътрешно се разпада. Никакви изявления и пози пред папараците, за да запази гордостта си. Никога повече нямаше да допусне публичният имидж да открадне душата й.

Черният сув спря малко след входа на гробището. Джорджи се свлече ниско на седалката и видя в страничното огледало как угаснаха фаровете му. Дъфи слезе от колата, запали цигара и се огледа, но не забеляза тойотата. След малко щеше да сложи край на лъжите. Щеше да нарани Брам толкова силно, колкото и той нея. Това беше идеалното отмъщение.

Чакалът дръпна от цигарата. Джорджи започна да се поти, стомахът й се разбунтува. Дъфи закрачи около входа. Време беше. След тази нощ повече нямаше да има никакви увъртания, никакви преструвки. Джорджи можеше да живее честно, с високо вдигната глава, със съзнанието, че е отвърнала на удара, че е съумяла да се защити и не е позволила на друг мъж да я превърне в емоционална жертва. Сега вече Джорджи бе друга жена. Господарка на живота си, способна да отмъсти за обидата.

Чакалът хвърли фаса в канавката и се запъти към входа на гробището. Джорджи не бе очаквала това. Искаше да разкаже своята история на сигурно място, под светлината на уличните лампи. Един чакал в безлюдно гробище бе твърде опасен и тя посегна към дръжката на вратата, преди Мел да се е отдалечил зад оградата. Но когато ръката й докосна студения метал, нещо в душата й се пропука. Изведнъж осъзна, че чакалът в колата е много по-опасен, отколкото този, който в момента приближаваше портите на гробището.