Миро_Д - Unknown

— Зная.

Прямият й отговор го смути. Той не го знаеше и когато изгледа лентата, имаше чувството, че са забили юмрук в стомаха му.

Миналата нощ седеше в тъмната спалня и гледаше записа. Когато натисна старт бутона, върху екрана се появи голата стена в кабинета на Джорджи и се разнесе възмутеният глас на Чаз:

— Имам да върша купища неща. Нямам време да се занимавам с подобни глупости.

Джорджи се появи в кадър. Косата й бе разделена на път. Почти нямаше грим: малко фон дьо тен, никаква спирала, очите й бяха съвсем леко очертани с молив и… шокиращо алени устни, абсолютно неподходящи за Хелън. Камерата я бе уловила от кръста нагоре: строго черно сако, бяла блуза с деколте по врата и наниз от причудливи преплетени черни мъниста.

— Говоря сериозно – тросна се Чаз. – Трябва да приготвя вечерята.

Джорджи попари възмутения изблик на Чаз с леденостудения властен поглед на Хелън, вместо, както обикновено, да отвърне с дружелюбния маниер на послушно кученце.

— Ще направиш това, което ти казвам.

Чаз промърмори нещо неразбираемо и не помръдна от мястото си. Гърдите на Джорджи се повдигаха леко под сакото. Изведнъж усмивка – пронизваща като шибан шиш за лед – изкриви устата й и алените устни се оказаха точно на мястото си.

— Смяташ, че можеш да ме смутиш, Дани, така ли? Аз никога не се смущавам. Смущението е патент на неудачниците. А неудачникът си ти, не аз. Ти си нула. Нищо. Всички го знаехме, дори още когато беше дете.

Гласът й бе нисък, заплашително тих и напълно овладян. За разлика от другите актриси, явили се на прослушване за ролята, тя не влагаше никакви емоции в играта си. Никакво хапане на устни, нито театрално кършене на пръсти. Всичко бе премерено пестеливо.

— В този град ти нямаш нито един приятел, но все още си въобразяваш, че можеш да ме победиш …

Думите се лееха, студена ярост се прокрадваше зад червената като кръв усмивка, идеално уловила егоизма на Хелън, коварството, ума и вътрешната убеденост, че заслужава всичко, до което може да се докопа. Брам гледаше омагьосан екрана, докато усмивката не замръзна като червен лед върху устните й във финалната сцена.

— Помниш ли колко пъти ми се подиграваше, докато бяхме ученици? Колко гръмко ми се присмиваше? Е, сега кой се смее последен, жалък смешник такъв? Кой се смее сега?

Камерата продължи да я снима, но Джорджи не помръдваше. Просто чакаше, всяка клетка от тялото й излъчваше спотаен гняв, необуздана гордост, непоколебима решителност. Камерата се наклони и той чу гласа на Чаз:

— Мамка му, Джорджи, това беше…

Екранът угасна.

Сега Брам гледаше Джорджи, застанала срещу него в белокаменния двор – с влажна от потта коса, прибрана в хлабав кок, с лице без всякакъв грим и плажна кърпа, увиснала от пръстите й – и за миг му се стори, че срещна пресметливия поглед на Хелън: решителен, циничен, проницателен. Трябваше да се справи с това.

— Тази сутрин събудих Ханк и го накарах да изгледа записа още преди да си е изпил кафето.

— Нима?

— Той беше потресен, също като мен. Нито една от актрисите, които се явиха на прослушванията, не съумяха да изиграят ролята като теб – да предадат онзи сложен, черен хумор.

— Аз съм комедийна актриса. Хуморът е моята втора природа.

— От играта ти ме полазиха смразяващи тръпки.

— Благодаря.

Сдържаността й започваше да го притеснява. Той очакваше Джорджи да ликува, да му заяви триумфиращо, че точно това е очаквала. Но тя продължаваше да мълчи и той опита още веднъж:

— Ти направо запрати Скутър Браун в небитието.

— Точно това беше моето намерение.

Джорджи явно не разбираше какво искаше да й каже, затова Брам го изрече бавно, натъртвайки на всяка сричка:

— Ролята е твоя.

Вместо да се хвърли на врата му, тя се извърна.

— Трябва да си взема душ. Настани се удобно, докато се облека.

25

Джорджи се заключи в банята, пусна душа и застана под водата, обливаща тялото й. Беше доказала таланта си, ала това не означаваше нищо. Знаеше, че може да изиграе ролята. Каква ирония! Не се нуждаеше от ничие одобрение, освен от собственото си. И какво постигна с личностното си израстване?

Нахлузи белите шорти и синята блузка, които носеше сутринта, и вчеса с пръсти мократа си коса. Беше време да се изправи лице в лице с Брам и да му разкрие истината, поне дотолкова, доколкото можеше да понесе, но нямаше сили да се застави да го направи. Беше й нужна помощта на най-доверената й спътница.