Миро_Д - Unknown

— Това е временно. Ти беше зажадняла за секс, а аз съм дяволски добър любовник.

— Ами ако е нещо повече от това?

— Не е. Спомни си, че аз се държах почти безупречно. Сега разбирам каква огромна грешка съм допуснал. Събери си багажа и забрави за това. Гарантирам ти, че повече няма да се повтори.

— Съжалявам, но не мога.

— Разбира се, че можеш. Правиш от мухата слон.

— Ще ми се да беше така. Как мислиш, че се чувствам да призная нещо толкова унизително? Нишката на самоуважението ми е съвсем изтъняла.

— Защото се държиш като идиотка.

— И съм решена да сложа край на това.

— Напълно съм съгласен. – Той пъхна пръсти в джобовете си. – Добре, ще направя компромис. Можеш за известно време да се преместиш в къщата за гости. Докато ти дойде акълът в главата.

— Ще бъде много неудобно заради присъствието на Чаз и Арън. Много по-добре е да се преместя в Малибу.

— Чаз вече знае за Вегас, а Арън би направил всичко за теб. Къщата за гости е идеалното място да се справиш с лудостта си. Колкото до общата ни работа… когато сме на снимачната площадка, сигурен съм, че ти ще забравиш за всичко и ще се държиш като професионалист, а аз отново ще стана арогантен трън в задника. Много скоро ще се съвземеш.

Това беше най-трудната част от всичко и точно сега се нуждаеше най-много от помощта й, но Скутър бе изчезнала да пръска някъде другаде своята дръзка жизнерадостност. Джорджи не можеше да го погледне, затова излезе на двора.

— Брам… няма да приема ролята. Няма да играя Хелън.

— Какво? Разбира се, че ще я играеш.

Джорджи зарея поглед към червените тухлени покриви в подножието на хълма.

— Не, наистина няма.

Чу зад гърба си приближаващите му гневни стъпки.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм те чувал да казваш. Предоставя ти се шансът, който толкова дълго си чакала. Всички онези разговори за нов етап в кариерата ти, за желанието да покажеш таланта си в сериозна роля… значи всичко е било празни приказки?

— Тогава не бяха, но…

— По дяволите, ще се обадя на баща ти! – Той пристъпи застрашително към нея. – Ти си професионалист. Човек не захвърля с лека ръка шанса на живота си заради нещо толкова глупаво.

— Захвърля го, когато този шанс означава да осакати душата му за години напред.

— Не говориш сериозно.

— Не мога да рискувам да работя с теб всеки ден, имайки предвид чувствата, които изпитвам сега.

Но Брам не се отказа. Крачеше из двора, изтъквайки аргумент след аргумент. Докато се гмурваше и излизаше от сянката, Джорджи го видя такъв, какъвто беше – създание от светлина и мрак, разкриващо от себе си само това, което искаше. Когато той спря, за да си поеме дъх, тя поклати глава.

— Отлично чувам какво ми казваш, но няма да размисля.

Брам най-сетне разбра, че тя няма да отстъпи. Джорджи го наблюдаваше как отново се затваря в себе си като охлюв в черупката си.

— Съжалявам да го чуя. – Хладен. Отчужден. – Е, поне Джейд ще е щастлива.

— Джейд?

— Тя иска ролята от деня, когато четохме сценария в къщата. Още ли не си го разбрала? Преди да видим твоя запис, смятахме да й предложим ролята.

— Не можеш да дадеш тази роля на Джейд!

— Разбира се, това ще разбуни гнездото на осите – съгласи се безстрастно Брам. – Но същевременно ще е отлична реклама за филма, при това безплатна. Никога не бих се отказал от подобно нещо.

В главата й отекна тътен. Джорджи нямаше сили да помръдне, едва успя да раздвижи езика си.

— Мисля, че сега е по-добре да си вървиш.

— Отлична идея. – Със същото хладно и делово безразличие Брам извади очилата си. – Днес е вторник. До края на седмицата имаш време да размислиш, иначе Джейд ще получи ролята. Хубавичко си помисли, когато тази нощ лежиш в леглото. – Надяна очилата. – И докато размишляваш, не е зле да си изясниш дали наистина искаш да се влюбиш в един мъж, който е готов да те хвърли на вълците.

Изминаха два дни, откакто Брам се върна от Мексико. Когато вечерта се прибра от студиото, завари в дома си Рори Кийн да стои боса в кухнята му и да изстисква розови топчета глазура върху восъчна хартия под зоркия надзор на намръщената Чаз. Почти не бе спал, откакто се завърна. Гърлото го болеше, главата го цепеше, а стомахът му постоянно беше разстроен. Искаше единствено да потъне в работата и да забрави за всичко друго.

— Предполага се, че това са рози – оплака се Чаз. – Обърна ли изобщо внимание на това, което ти казах?