Миро_Д - Unknown

— Мили боже! – ахна тя. – Ти наистина си сериозен.

Той кимна, неспособен да проговори. Секундите бавно се нижеха. Пол й даваше време да се съвземе. Презрамката на сутиена й се плъзна по рамото. Лора примигна.

— Аз не съм влюбена в теб – пророни накрая. – И как бих могла? Почти не те познавам. – Прониза го с кехлибарените си очи. – Но боже мой, аз те желая и кълна се в Бог, ако не се получи и ти хрумне да ме уволниш… – разкопча предпазния колан – ще направя така, че да попаднеш в черните списъци на всички кастинг агенти в този град. Ясно ли е?

— Ясно – едва успя да произнесе Пол и тя се нахвърли отгоре му.

Беше великолепно. Тя обхвана брадичката му в шепи и устните им се срещнаха. А когато сладкото връхче на езика й нахлу в устата му, залялата го вълна на нежност още повече усили възбудата му. Пол се плъзна достатъчно назад от волана, за да й даде възможност да качи коляното си върху бедрото му. Косата й се разпиля върху бузата му. Целувките им станаха още по-пламенни. Той искаше да я докосва, да я почувства. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. Тялото й под тънката копринена рокля беше като поема на чувствеността.

— Обичам те – прошепна Пол, напълно забравил за стратегическия си план.

— Ти си луд.

— А ти си истинска наслада.

От седемнайсетгодишен не се бе натискал в кола. И тогава, както и сега, не беше удобно. Пръстите му непохватно затърсиха ципа и някак си успя да го свали. Ръцете му се плъзнаха под роклята и докоснаха сутиена.

— Това е безумие – простена Лора, а той свали сутиена и впи устни в зърното й.

Пръстите й се вкопчиха в косата му и тя отметна глава.

Колата се бе превърнала в техен враг. Тя задърпа трескаво ризата му и го одра с пръстена си. Той успя да я повдигне достатъчно, за да се нагласи под нея върху седалката, но не и преди лакътят й да го фрасне в челюстта, а коляното й да се забие отстрани в корема му. Накрая тя успя да го възседне. Без да откъсва устни от нейните, Пол пъхна ръка под полата й…

Ласките им ставаха все по-жарки. Ръката й – все по-дръзка и ловка… Задърпаха дрехите. Още една жадна целувка и той най-сетне проникна в нея. Любеше я. Изпълваше я докрай. Даряваше й наслада. Завладяваше я без остатък, маркирайки я като своя собственост. Накъсаните въздишки, учестеното дишане, сливането на телата отекваха в ушите му. Тя го стисна в кадифената си хватка. Цялата се напрегна. Двамата замряха… полетяха… разтопиха се.

След като всичко свърши, той излезе от колата, за да разкърши тайно схванатите си крайници. Миг по-късно го последва и тя.

— Това – заяви Лора делово – беше абсурдно до безумие. Да се престорим, че никога не се е случвало.

Пол погледна към звездите.

— Идеално. Така ще очаквам с нетърпение първия ни път.

Цялото й самообладание изчезна и тя смръщи угрижено вежди.

— Ти май наистина си сериозен за нас?

— Да. – Пол я прегърна. – И шокиран не по-малко от теб.

— Удивително. Ти си удивителен мъж, Пол Йорк. Нямам търпение да те опозная по-добре.

Той зарови устни в меката й коса.

— За теб все още ли е само секс?

Тя отпусна лице върху рамото му.

— Дай ми два месеца, за да ти отговоря.

Джорджи не можеше да реши какво да прави. Лежеше върху шезлонга от тиково дърво, докато лъчите на клонящото към залез слънце падаха косо върху белите камъни на вътрешния двор. Беше вторник следобед, точно шестнайсет дни, откакто бе пристигнала в Мексико. Трябваше да събере сили и да се върне в Лос Анджелис преди края на седмицата, вместо да остане завинаги тук, както й се искаше. Или дотогава, докато разбере какво да прави с живота си. Освен когато седеше пред компютъра, който бе купила преди няколко дни, не можеше да се концентрира върху нищо друго. Сърцето й бе твърде наранено.

Двойка гекони притичаха към сянката. В далечината се поклащаха яхти и предните им стъкла проблясваха като прожектори на слънцето. Навън беше твърде горещо, но тя не помръдваше. Миналата нощ сънува, че е младоженка. Стоеше до прозореца с булчинска рокля и дълги бели панделки в косите и през фина като паяжина дантелена завеса гледаше как Брам приближава.

Пантите на малката портичка изскърцаха. Тя отвори очи и видя Брам да влиза в двора, като че ли го бе призовала. Но романтичният младоженец от съня й сега беше с тъмносиви очила „Авиатор” и свъсено изражение. Възненавидя се заради предателското присвиване на стомаха. Той беше висок, строен, пращящ от здраве, оставил далеч зад себе си годините на пиянство и разгул. Нейното себично, самовлюбено, саморазрушително лошо момче отдавна вече не беше такова, но никой не бе забелязал. Гърлото й бе толкова свито, че Джорджи не можеше да произнесе нито дума.