Миро_Д - Unknown

Отново протегна ръка към сметката.

— Пол, настоявам. Заслужихме си да го отпразнуваме. Ти си мой клиент само от месец и половина, а вече получи прекрасна роля.

Той бе избран да участва в новия сериал на НВО за група ветерани от войните във Виетнам, Персийския залив и Ирак, които в свободното си време възпроизвеждаха сцени от Гражданската война.

Пол сложи ръка върху малката кожена папка, в която сервитьорът бе оставил сметката.

— Добре, този път ти черпиш, но само ако следващият уикенд е за моя сметка.

Да не би току-що да я покани на среща? Лора бе твърде стара за подобни игри.

— На среща ли ме каниш?

Той наклони глава и в ъгълчето на устата му пробяга развеселена усмивка.

— Това ли направих?

— Не, не си.

— И защо смяташ така?

— Защото не съм слаба.

— Аха.

— Нито съм елегантна блондинка или бивша съпруга на бивш директор на студио. Нямам време за личен треньор, не умея да нося дизайнерски тоалети, косата ми е вечно разрошена, а фризьорските салони ме отегчават до смърт. – Тя кръстоса крака. – Но най-важното – аз съм твоя агентка и възнамерявам да спечеля доста пари от успешната ти актьорска кариера.

— Е, ще излезеш ли с мен следващия уикенд?

— Не!

— Жалко. – Появи се сервитьорът и Пол му подаде кредитната си карта.

До масата им се спря един режисьор, когото и двамата познаваха. Тримата побъбриха малко и когато портиерът докара колата на Пол, Лора предположи, че въпросът със срещата е приключен. Но Пол много бързо разсея заблудата й.

— Лосанджелиският камерен оркестър ще свири през следващия уикенд в „Ройс Хол” – подхвана той, когато потеглиха от ресторанта. – Мисля, че трябва да отидем. Освен ако не предпочиташ да те заведа на мача на „Доджърс”.

Две от любимите й развлечения.

— Нищо не разбирам. Ти си професионалист до мозъка на костите. Знаеш, че нямам право да се срещам с клиент извън работата, особено толкова важен.

— Хареса ми последната част с „важния” клиент.

— Говоря сериозно. Очаква те голяма кариера и аз искам да участвам във всеки етап от развитието й.

Пол сви на север към булевард „Бевърли Глен”.

— Ако не беше моя агентка, щеше ли да се срещаш с мен?

На секундата и без да се замисля !

— Вероятно не. Двамата сме твърде различни.

— Защо постоянно го повтаряш?

— Защото ти си хладнокръвен и благоразумен. Обичаш реда. Кога за последен път си забравил да платиш сметката за кабелната телевизия или си разлял вино върху дрехите си?

Тя посочи малкото петно върху копринената си пола. В същото време побърза да прикрие скъсания подгъв, навярно го бе закачила на стола по време на вечерята. Искаше да докаже правотата си, без да изглежда като пълна мърла.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб – заяви Пол изненадващо. – Ти си толкова погълната от разговора, че не обръщаш внимание на това, което правиш в момента. Ти си добър слушател, Лора.

Както и той. Начинът, по който я гледаше по време на вечерята, я бе накарал да се почувства най-очарователната жена на света.

— Не разбирам – промърмори Лора. – Откъде се взе този внезапен интерес?

— Не е толкова внезапен. Ти беше моя дама на сватбеното парти, забрави ли?

— Онова беше делова среща.

— Нима?

— Така мислех.

— Излъгала си се – заяви Пол. – В деня, когато се нахвърли върху мен и ми наговори всички онези неща, нещо се случи с мен. Все едно се откъснах от котва, за която съм бил привързан от много години. Ти ми отвори очите за Джорджи и оттогава нищо не е същото. – Ъгълчето на устата му се изви в лека усмивка. – В случай че не си забелязала, аз винаги съм напрегнат. Ти ми действаш успокоително, Лора Муди. Чувствам се добре с теб и мога да се отпусна. О, и освен това харесвам тялото ти.

Лора прихна. Откъде се вземаше цялото това обаяние? Не му ли стигаше, че е умен, красив и много по-мил, отколкото някога си бе представяла?

— Преувеличаваш.

Той се ухили и сви по тясна странична уличка, заобикаляща езерото Стоун Каньон.

— Ти ми върна дъщерята. Възроди кариерата ми на актьор. Почти ме е страх да го кажа, но за пръв път от дълго време се чувствам щастлив.

В лексуса изведнъж стана твърде тясно. И стана още по-тясно и душно, когато той отби в една тъмна, непавирана уличка, спря колата в храстите и свали прозорците. Лора се изправи на седалката, когато Пол изключи двигателя.

— Защо спряхме тук?

— Надявам се, че тук ще се понатискаме на спокойствие.

— Сигурно се шегуваш.