Миро_Д - Unknown

Ключалката най-после щракна и Пол застана на прага, мрачен и застрашителен.

— Какво, по дяволите, искаш?

Обикновено безупречно вчесаната му стоманеносива коса сега беше разрошена. Беше бос и изглеждаше така, сякаш не се е бръснал от седмица. Измачкани шорти и избеляла тениска заместваха обичайното му облекло на „Хуго Бос”. Лора никога не го беше виждала в такъв вид и някакво неканено чувство потрепна в гърдите й.

Тя бутна вратата.

— Приличаш на трупа на Ричард Гиър. – Той машинално отстъпи назад и тя се шмугна покрай него в прохладната къща, където доминираха подове от бамбук, високи тавани и големи прозорци на покрива. – Трябва да поговорим.

— Не, не трябва.

— Само за няколко минути – настоя Лора.

— След като вече нямаме общ бизнес, не виждам смисъл да говорим.

— Престани да се държиш като голямо дете.

Пол се втренчи изумено в нея и Лора осъзна, че дори с избелялата тениска и изпомачканите шорти той изглеждаше много по-представително, отколкото тя с дизайнерската си рокля „Ескада” и елегантните червени сандали на „Тарин Роуз”. И отново онова неуместно потрепване в гърдите…

— Повече няма защо да ти ближа задника – усмихна се студено тя. – Това е единственото хубаво последствие от съсипаната ми кариера.

— Да, ами съжалявам за това.

Той се насочи към всекидневната – приятно помещение, но някак си безлично. Удобни мебели, бежов килим и бели жалузи на прозорците. Очевидно нито една от изтънчените светски дами, с които бе излизал през годините, не бе оставила отпечатък в дома му.

Лора отиде до музикалната уредба и я изключи.

— Обзалагам се, че не си говорил с нея, откакто всичко рухна.

— Не можеш да си сигурна.

— Нима? Наблюдавам те от години. Ако Джорджи не прави това, което иска татенцето, татенцето я наказва със студено отношение.

— Никога не съм го правил. Явно ти харесва да ме рисуваш като злодей.

— За това не са нужни много бои.

— Върви си, Лора. Можем да уредим останалите делови въпроси по електронната поща. Повече нямаме какво да си кажем.

— Това не е съвсем вярно. – Тя порови в голямата си чанта торба и тикна един сценарий в ръцете му. – Искам да се явиш на прослушването при Хауи. Няма да получиш ролята, но все трябва да започнем отнякъде.

— Прослушване? За какво говориш?

— Реших да ти стана агент. В живота ти си безсърдечен негодник, но в същото време си талантлив актьор, а и е крайно време да престанеш да лазиш по нервите на Джорджи и да се съсредоточиш върху собствената си кариера.

— Забрави. Някога наистина се занимавах с това, но не стигнах доникъде.

— Сега си друг човек. Зная, че си малко изостанал в занаята, затова съм ти записала няколко урока при Лия Колдуел, някогашната преподавателка по актьорско майсторство на Джорджи.

— Ти си откачила.

— Първият ти урок е утре в десет. Лия ще те върти на шиш, за да разкриеш всичките си умения и скрити таланти, така че е хубаво добре да се наспиш. – Тя измъкна от торбата куп листове. – Това е стандартният договор на агенцията. Прегледай го, докато проведа няколко телефонни разговора. – Извади мобилния си. – О, и нека се изясним от самото начало. Твоята работа е да играеш. Моята – да направлявам кариерата ти. Ти ще вършиш своята работа, а аз – моята и ще видим какво ще се получи.

Пол захвърли сценария върху малката масичка.

— Няма да се явя на никакво прослушване.

— Твърде си зает, за да броиш снимките, на които си заедно с дъщеря си?

— Върви по дяволите. – Силни думи, но произнесени без особен ентусиазъм. Той се отпусна в едно кресло с дамаска от шотландско каре. – Наистина ли съм безсърдечен негодник?

— Съдя по това, което виждам с очите си. Ако не си, значи си дяволски добър актьор – тросна се Лора и изведнъж се сепна.

Той наистина беше добър актьор. Тя бе останала поразена от прочита му на ролята на бащата в „Къща на дървото”. Не си спомняше кога за последен път е била толкова развълнувана от нечие изпълнение. Не беше ли една от големите иронии на съдбата, че се бе възхитила точно от играта на Пол Йорк?

Той винаги бе изглеждал толкова твърд и непреклонен и сега, когато го видя така объркан и несигурен, Лора се стъписа.

— Всъщност какво става с теб?

Пол се взираше в пространството.

— Забавно е какви обрати ни сервира животът. Съвсем не тези, които очакваме.

— И какво точно очакваше ти?

Той й подаде договора.

— Ще прочета сценария и ще помисля. След това ще обсъдим договора.